Денят 2 ноември ще остане в българската история с това, че на тази дата през 1885 г. Сърбия обявява война на България, след като на 6 септември се е състояло Съединението на Източна Румелия и Княжество България. Сръбско-българската война от 1885 г. е предизвикана от завоевателните стремежи на сръбските управляващи среди за териториално разширение на изток за сметка на българските земи.
2 ноември е 306-ият ден в годината според григорианския календар (307-и през високосна). Остават 59 дни до края на годината.
1979
Завършва двудневното официално посещение в България на генералния секретар на ЦК на ГЕСП и председател на Държавния съвет на ГДР Ерих Хонекер.
Ерих Хонекер е политик и държавен деец на бившата ГДР. Роден е на 25 август 1912 г. в Нойкирхен, Саарска област. През 1929 г. влиза в Комунистическата партия на Германия. Умира през 1994 г. след продължително боледуване в Чили, където живее след рухването на Берлинската стена.
1979
В криптата на Храм-паметника „Св. Александър Невски” в София е открита втората изложба от програмата за естетическо възпитание „Леонардо да Винчи и неговата школа”.
1951
Народното събрание приема Закон за народните съвети и Закон за собствеността.
1919
В София е основан Съюз на артистите, музикантите и театралните служещи с прокомунистическа ориентация.
1915
В хода на Първата световна война 1. и 2. Българска армия затварят прохода Качаник и овладяват Косово.
1913
Подписан е Одрински протокол между България и Турция: фактически се узаконява обезбългаряването на Одрински и Лозенградски санджак, а българските бежанци от Галиполи и Родосто получават право да се завърнат.
1912
В хода на Балканската война българските войски побеждават в Люлебургазко-Бунархисарската операция.
1904
В Букурещ Апелативният съд признава завещанието на Евлогий Георгиев, оспорено от роднините му, в полза на България в процес, продължил 6 години.
Евлогий Георгиев е роден на 3 октомври 1819 г.. Той е обществено-политически деец, банкер, търговец, дипломат, дарител, почетен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е в Карлово, където учи при Р. Попович, а по-късно в Пловдив. През 1837 г. отива да живее в Румъния. Там заедно със своя брат Христо и братята Хр. и Н. Пулиеви създава търговско съдружие. Открива клонове в Галац, Букурещ и Браила. Съдружието осъществява търговия с редица фирми от Франция, Англия и други страни. Русофил по убеждение, участва активно в обществено-политическия живот на българите в Румъния. Като един от ръководителите на Добродетелната дружина съдейства за развитието на българската просвета и култура – подкрепя част от книжовната дейност на Г. С. Раковски, подпомага със средства училища, читалища, болници, манастири и др. След Освобождението е дипломатически агент на Княжество България в Румъния. Завещава средства за откриване на Висше педагогическо училище в София (днес Софийски университет „Св. Климент Охридски“). Евлогий Георгиев умира на 5 юли 1897 г. Букурещ.
1903
Състои се откриване на XIII ОНС. За председател е избран Петър Стайков, които е заменен на 20 октомври 1904 г. от Тодор Гатев.
Петър Стайков е юрист, политически и държавен деец. Роден е във Видин. Завършва Военното училище в София. Продължава образованието си в Генералщабна академия в Русия, но прекъсва, за да участва в Сръбско-българската война от 1885 г. Той е военен прокурор в Русе в периода 1887-1889 г. Завършва право с докторат в Брюксел, Белгия. Уволнява се от армията с чин подполковник през 1894 г. и започва да се занимава с адвокатска практика в Русе и София. Член е на Народнолибералната партия и е един от водачите й в Русе. Депутат е в ХI и ХIII ОНС. Председателства ХIII ОНС през 1903-1904 г. Министър на правосъдието (30 ян. 1904–18 авг. 1905). Участва във войните 1912-1913 и 1915-1918. Уволнява се от армията през 1920 г.
1885
Сърбия обявява война на България. Сръбско-българската война от 1885 г. е предизвикана от завоевателните стремежи на сръбските управляващи среди за териториално разширение на изток за сметка на българските земи. Формален повод за избухването на войната е недоволството на Сърбия от Съединението на Източна Румелия с Княжество България 1885 г., с което според нея се нарушава „равновесието“ на Балканския полуостров, установено от Берлинския конгрес 1878 г. Не малка роля за предизвикване на военния конфликт между двете съседни страни изиграва и Австро-Унгария. Тя открито тласка Сърбия към война с България, за да може чрез изтощаването на двете малки държави да улесни своите цели на Балканите. Българското правителство полага всички усилия, за да бъде избегнат военния сблъсък със Сърбия. То изпраща своя специална делегация в Белград, за да убеди крал Милан и неговото правителство в безсмислието на готвеното нападение срещу България. Крал Милан обаче се оказва непреклонен. След като получава обещаните му от Виена 250 млн. динара помощ, той заповядва на сръбската армия да навлезе в пределите на България. Войната започва на 2 ноември. Сръбското правителство разполага с 60-хиляден военен контингент и 500 оръдия. До започването на войната двете части на България – Княжество България и Източна Румелия, мобилизират общо 108 000 души, в което число влизат и 14 000 опълченци от източнорумелийската милиция и няколко хиляди доброволци. България разполага с по-многобройна армия от своята съседка. Но очаквайки враждебна реакция от страна на Османската империя спрямо извършеното съединение на двете български области, нейните главни въоръжени сили са съсредоточени на източната и граница. За тяхното прехвърляне на западната граница при тогавашното състояние на транспортните средства са необходими най-малко 5-6 дена. За охраната на южната граница е оставена специална войскова част в състав от 35 000 души. Непосредствено след Съединението по заповед на Петербург от редовете на българската армия са изтеглени всички руски офицери, което я лишава от необходимия и команден кадър. В резултат на всичко това, макар и по-малочислена, сръбската армия има значителни преимущества пред българската. В първите няколко дни на войната сръбските войски бързо навлизат в българската територия. Срещу тях действат незначителни български части, които обаче не позволяват на сръбските войски да преминат линията Драгоман – Сливница. След съсредоточаване на българските главни военни сили започват ожесточени боеве в района на Сливница. След тридневни сражения (5-7 ноември) сръбските войски са разбити и принудени да отстъпят. Победата на българските войски при Сливница решава изхода на войната в полза на България. Голяма заслуга за тази победа имат подполковник Д. Николаев, командващ Източния корпус, майор А. Гуджев, командващ Западния корпус, и други български военачалници. В следващите дни сръбските войски започват да понасят поражения и на другите военни сектори – при Драгоман, Цариброд и др. Защитниците на Видинската крепост под командването на капитан Ат. Узунов не допускат нейното завземане от противниковите войски. След пораженията при Сливница, Драгоман, Цариброд и др. крал Милан се принуждава да отправи апел до правителствата на западните велики сили да се намесят незабавно и спрат настъплението на българите в пределите на неговата страна. В същото време сръбският владетел заповядва на своите войски да отбраняват Пирот. След двудневни ожесточени боеве (14 и 15 ноември) са принудени да отстъпят на запад към Ниш. Сръбската армия не е в състояние повече да се сражава, а Сърбия е изправена пред военен погром. Тогава в нейна помощ се намесва Австро-Унгария. По нареждане на нейното правителство на 16 ноември австро-унгарският пълномощен министър в Белград, граф Р. Кевенхюлер-Меч, пристига в Главната квартира на българската армия и настоява категорично да се прекрати нейното по-нататъшно настъпление, като заплашва с намесата на австро-унгарските войски в конфликта. Освен това той заплашва княз Александър I Батенберг, че с навлизането на австро-унгарската армия в Сърбия би се дал повод на Русия да окупира България и да го свали от престола. Тази дипломатическа уловка дава резултат и князът заповядва да се преустанови настъплението на българската армия в Сърбия. Преговорите за примирие със Сърбия приключват на 7 декември. Неговите клаузи са изработени във Виена от специално натоварена европейска комисия, включваща военните аташета на Великите сили. В последвалите преговори за изготвяне на мирния договор взема участие и представител на Османската империя, която по силата на Берлинския договор 1878 г. е считана за сюзерен на Княжество България. Мирният договор между България и Сърбия бил подписан на 19 февруари 1886 г. (Букурещки мирен договор 1886 г.). Победата на България във войната със Сърбия изиграва важна роля за укрепване на международното и положение и за признаването на акта на Съединението.
1872
От Букурещ Любен Каравелов пише на Георги Живков в Гюргево. Предвид на новите обстоятелства около разкритията след обира при Арабаконак той призовава Георги Живков „без да губите ни минута, събирайте колкото можете повече дружина и минувайте отсреща да дигнете народа”.
Любен Каравелов е виден деец на националнореволюционното движение, един от основателите на Българския революционен централен комитет в Букурещ, писател, публицист и журналист. Роден e в Копривщица. Отначало учи в родния си град в килийно, а след това и във взаимно училище при Хр. Пулеков, a от 1846 г. учи при Н. Геров. През 1850 г. продължава образованието си в Пловдив, където постъпва в гръцко, а от 1852 г. – в българско училище. През следващата година баща му го извика в Копривщица и скоро след това го изпраща в Одрин да работи като абаджийски чирак. Тъй като Каравелов не проявява никакъв интерес към този занаят, баща му решава да го направи търговец и през 1856 г. го изпраща в търговската кантора на свой приятел в Цариград. Каравелов не проявява заинтересованост и към тази професия. Неговото влечение е съсредоточено към миналото, фолклора и етнографията на българския народ. За тази цел предприема пътуване до Бургас, Шипка и Габрово и успява да запише много народни песни. Чрез посредничеството на Н. Геров е направен опит Каравелов да бъде приет в някое руско военно училище и през 1857 г. се отправя за Одеса. След като не успява да влезе в тамошния кадетски корпус (поради надхвърлянето на допустимата възрастова граница), Каравелов заминава за Москва, но тъй като няма завършено гимназиално образование, е приет в Университета само като доброволен слушател. В Москва престоява десет години, през които успява да се запознае с произведенията на руските революционни демократи. Във връзка с очакван военен конфликт между Сърбия и Османската империя през 1867 г., Любен Каравелов се отправя за Белград като кореспондент на в. „Голос“ и други руски вестници. Там установява незабавно контакт с много българи, които по това време живеят в сръбската столица, а така също и с прогресивни сръбски учени и общественици. Радушният прием, който му е оказан от българската емиграция и сръбската Омладина, го подтиква към идеята да започне издаването на български вестник. Сръбското правителство обаче не му дава разрешение да осъществи това си намерение. Тогава той основава т. нар. Български комитет (май 1867 г.) със задача да организира българската емиграция в Сърбия за предстоящата освободителна борба в България. За тази своя дейност през есента на 1867 г. е принуден от сръбското правителство да напусне Белград. В началото на 1868 г. се установява в Нови Сад (Войводина), който по това време се намира в пределите на Австро-Унгария. Във връзка с последвалото убийство на княз Михаил Обренович (24 май 1868 г.) по искане на сръбското правителство Каравелов е арестуван от австрийските власти и хвърлен отначало в Петроварадинската крепост, а след това в затвора в Будапеща. След седеммесечно следствие е освободен по недоказаност на обвинението. В началото на май 1869 г. се прехвърлил в Букурещ. Опитите на ръководителите на Добродетелната дружина да го привлекат за редактор на техния орган в. „Отечество“ са неуспешни. Каравелов установява контакт с българската революционна емиграция и за кратко време се изявява като един от нейните ръководни дейци. През есента на същата година става един от инициаторите за създаването на Българския революционен централен комитет и след неговото основаване поема редактирането на печатния му орган в. „Свобода“. На първото Общо събрание на комитета (април – май 1872 г.) Каравелов е избран за негов председател. След смъртта на Васил Левски през февруари 1873 г. той полага усилия да продължи неговото дело. На 25 февруари 1873 г. вместо в. „Свобода“ Каравелов започва да редактира в. „Независимост“. На свиканото през май същата година Общо събрание на БРЦК той отново е утвърден за негов председател. Гибелта на Васил Левски обаче разколебава до голяма степен неговата увереност в революционните сили и въпреки настойчивите увещания на Христо Ботев през 1874 г. преустановява издаването на в. „Независимост“. От януари 1875 г. започва да издава сп. „Знание“, което се занимава с научни и литературни проблеми. Макар и вън от редиците на революционната организация, Каравелов не престава да се интересува от развоя на обществено-политическите борби. Взима участие в организирането на български доброволчески чети за Сръбско-турската война 1876 г. След избухването на Руско-турската освободителна война 1877 г.-1878 г. той оказва ценно съдействие на руското командване при действията на неговите войски в България. През лятото на 1878 г. се завръща в свободната си родина и се установява в Търново (днес Велико Търново), а няколко месеца по-късно отива да живее в Русе. Умира на 21 януари 1879 г. от туберкулоза.
