„Поразсъмна се. Настъпи 17 май 1876 г., ден многоочакван, ден, в който трябваше да се мре. 17 май беше ден, в който наново емблемата на българския народ високо да се издигне, ден, който ни тикна в борба кръвна с вековния ни враг. Що бе се още зора пукнала, на изток небосклонът се червенееше на талази-талази, тихият ветрец полъхваше по Дунав, когато коминът на „Радецки“ се задими, а самият той гордо-гордо почна да пори мътните дунавски вълни“ – така Ботевият четник Никола Кючуков описва утрото на паметния за българската история 17 май 1876 г. – денят в който Ботевата чета стъпва на Козлодуйския бряг и поема по пътя към Врачанския балкан и безсмъртието.
По това време пламъците на Априлското въстание са потушени, след османските погроми в Средногорието и Родопите са останали тлеещи останки и телата на хиляди изклани невинни българи. До Влашко достигат известия за преждевременно избухналото въстание и яростния отговор на Портата. Опитните войводи като Панайот Хитов и Филип Тотю си дават сметка доколко обречен е всеки въоръжен поход в България сега и предпочитат да изчакат Сърбия да обяви война на Османската империя. Ботев и неговите съмишленици обаче са непоколебими в решението да изпълнят своя дълг към родината. В последните, оставени ни от войводата писмени документи говори не тъгата на един обречен на смърт мъченик, а ликуващата душа на бореца за свобода, чиято молитва е на път да се сбъдне – скоро той ще остави костите си в родната земя, за да живее вечно в паметта на народа.
Притиснат от обстоятелствата, Ботев трябва в кратки срокове да събере чета, да осигури въоръжение, да организира прехвърлянето на момчетата в България и да се притече на помощ на въстаниците от Врачанско. „Той не сядаше, не лягаше, не дояждаше в тия дни. Той тичаше от кафене в кафене, от кръчма в кръчма, от хан в хан, от къща в къща, да навижда, да разговаря, да подсеща, да разпаля бъдещите си другари в трудното предприятие.“ – пише Иван Вазов за подготовката на похода.
Стъпила на родна земя четата е изправена пред реалност твърде различна от поетичния свят на Ботев. Въстание във Врачанския окръг така и не избухва, надеждите за помощ от местните българи се оказват илюзорни, дори овчарят нахранил момчетата с едно от агнетата си иска загубата му да бъде възмездена. И въпреки всичко бойният дух на четниците е на висота, изправени пред смазващ с численото си превъзходство противник те показват чудеса от храброст, повечето загиват в боя или биват заточени, едва 76 от тях доживяват Освобождението.
Снимка: Национален исторически музей
