Светите седем момци Ефески
Всички тези седем момци били деца на невежите граждани в гр. Ефес. Те живеели по време на гонението против християните при император Деций.
Това било жестоко гонение. Навсякъде християните били преследвани и арестувани, за да ги принуждават да вземат участие в идолските жертвоприношения. Някои от тях се бояли от мъки и се покорявали. Но твърдите във вярата неустрашимо я изповядвали и не отстъпвали нито пред страдания, нито пред мъчителна смърт.
Много християни напускали градовете и се криели по пещерите. Между тях били и седемте ефески момци: Маскимилиан, Ексакустодиан, Ямвлих, Мартиниан, Дионисий, Антонин и Йоан. Тези момци напуснали града и се поселили в една пещера на планината Охлон, където чрез пост и молитва се готвели за предстоящия им подвиг.
Като узнал за това, Деций заповядал да затрупат с камъни входа на пещерата. Двамата от придворните (Теодор и Руфим) тайно изповядвали Христовата вяра и турили пред камъните оловни плочки, на които написали имената на живо погребаните в пещерата седем момци.
Между това Бог по неизповедимите Свои определения дал на момците смъртен сън и ги запазил за цели две столетия нетленни и неизменни до тяхното пробуждане за Негова слава и за свидетелство, че Неговите думи за възкресение са истинни.
Чудното пробуждане на момците, заспали във време на Дециевото гонение, се извършило в царуването на Теодосий Млади. По това време се появили еретици, които отхвърляли възкресението на мъртвите въпреки евангелските думи, че „мъртвите ще чуят гласа на Сина Божи и като чуят, ще оживеят“. Тази ерес внесла смут в Църквата, но точно тогава се проявило нагледно свидетелство за истинността на възвестеното от Христа възкресение на мъртвите.
Стопанинът на нивата на планина Охлон, гдето се намирала затрупаната пещера, в която били починали седемте момци преди 200 години, напислил да направи ограда на овците си. За строеж на оградата слугите му взимали от ония камъни, с които била затрупана пещерата, без да подозират неяното съществуване. Изравяйки камъните, те случайно направили отвор към пещерата. В туй време момците оживели без да знаят, че те са се пробудили не от обикновен, а от смъртен сън.
На разсъмване един от момците отишъл в града да купи храна. Старата монета, която дал на търговеца, послужила за повод да се разкрие необикновеното произшествие. Разговорът с момъка, който мислел, че още продължава гонението на Деций, окончателно обърнал на него общото внимание. За случката узнал и местният епископ. Той разпитал момъка и разбрал Божията тайна. А като чул за другите момци, останали в пещерата, пожелал да ги види. Епископът се отправил за там с управителя и множество народ. При входа на пещерата епископът разглеждал внимателно обстановката и намерил сред камъните медно запечатано сандъче. Като го разтворил в присъствието на всички, видял там две оловни плочки, поставени от Теодор и Руфим. Тия плочки разяснили на всички загадъчните думи на възкръсналия момък. Всички били поразени и прославяли Бога, дивен в Своите чудеса.
Император Теодосий веднага бил уведомен за това събитие. „Заповядай да се изпратят честни мъже да видят чудото, което Господ извърши в твоето царуване! – пише на Теодосий Млади епископът и управителят, – понеже в наши дни се прояви образът на бъдещото възкресение от мъртвите.“
Но царят пристигнал сам в Ефес с множество вярващи и се поклонил на св. момци. След продължителна беседа с него, момците в неговото присъствие заспали вечния си сън до всеобщото възкресение. Теодосий заповядал да направят 7 сребърни ковчега и да поставят в тях телата на момците. В същата нощ обаче те му се явили на сън и го помолили да ги остави да почиват в пещерата, както почивали по-рано.
Поразителността на това събитие бързо се разпространила по целия християнски свят. Неговата достоверност се потвърждавала от мнозина заслужаващи доверие писатели и свидетели.
Пещерата на момците сълго била показвана близо до Ефес, в склоновете на планината Прион. Съдбата на св. мощи на седемте момци е неизвестна след ХІІ в., в началото на който игумен Даниил ги видял в пещерата.
Св. преподобна мъченица Евдокия
Веднъж един монах на име Герман, връщайки се в своя манастир от поклонение, спрял да нощува в сирийския град Илиопол. Познат християнин го приел и му дал една малка стая, в която монахът прекарал нощта. Преди да легне, той дълго се молил. След това, като си починал малко, той отново почнал с глас да се моли и да чете Св. Писание. Той чел за страшния съд Господен, за вечния радостен живот, който ще бъде награда за праведниците, за вечните мъки, очакващи грешниците, и често прекъсвал четенето си с въздишки, сълзи и молитва.
До стаята, където се молел монахът, само през една стена, живеела една жена, известна в целия град със своята красота, голямо богатство и грешен, лекомислен живот. Тя се именувала Евдокия. С бляскавата си красота тя пленявала младите момци, получавала от тях богати дарове и живеела в грях, разкош и веселие, без да се грижи за душата си, мислейки само за радостите на временния живот.
Като се събудила през нощта, тя чула четенето и молитвата на Герман. Думите му за страшния съд и за вечните мъки дълбоко я развълнували и изпълнили душата й с безпокойство и страх. Тя вече не могла да заспи и сутринта рано повикала при себе си инока.
– Моля те – казала му тя, – разкрий ми цялата истина! Тая нощ аз чух твоето четене и душата ми е пълна със скръб. Ако е истина, че вечни мъки са определени за грешниците, то кой може да се спаси?
– Нима ти никога не си чула за Христа и за страшния съд Господен? – запитал я Герман. – Ти от каква вяра си?
– Аз съм самарянка и по род и по вяра – отговорила тя – и това, което чух тая нощ, е съвършено ново за мене. Аз съм много богата; и това още повече усилва чоето безпокойство, защото в твоята книга е казано, че е трудно богатите да влязат в Царството небесно. Какво да правя тогава? Аз охотно бих дала съкровищата си, за да получа вечен живот. Но кажи ми, защо Бог тъй се отвращава от богатите?
Герман обяснил на Евдокия, че Господ не се отвращава от богатите, но че богатите, като се привързват с цялото си сърце към своите съкровища, често забравят Бога и се отвръщат от Него и че това именно осъжда Господ: „Който честно е придобил богатство – прибавил той – и го употребява добре, като помни Бога и ближния, той не заслужава укор. Но който е придобил богаство чрез измама, кражба, грешни дела, несправедливост, и го употребява само за да угоди на себе си, такъв строго ще бъде осъден.“
Тук Евдокия разказала на инока целия си живот и го молела да я научи, как да получи от Бога милост и живот вечен. „Аз доброволно бих дала всичкото си богатство, за да се изкупя от вечните мъки – повторила тя. – А ти, отче светий, моли своя Бог да приеме моето богаство, а на мене да даде вечен живот!“
– На Бога не е нужно твоето богатство – възразил инокът – и ти не можеш чрез него да се изкупиш. Раздай твоите съкровища на бедните. Това е угодно Богу! Но за де получиш милост от Него, ти трябва да се разкаеш за греховете си, да повярваш от все сърце, да измениш живота си и да се обновиш чрез светото кръщение.
Евдокия слушала с внимание думите на Германа. Той много й говорил за Божието милосърдие, за силата на покаянието, и я убедил да прати да извикат християнски свещеник, за да бъде покръстена от него. Учудил се свещеникът, когато видял кой иска това, понеже знаел, че Евдокия е голяма грешница. Тя паднала пред нозете му: „Направи ме християнка, защото се убедих, че ако не стана християнка, ще бъда предадена на вечни мъчения. Но кажи ми, отче светий, наистина ли небесните радости са по-големи от земните? Нали на земята има много прекрасни работи, много злато и скъпоценни камъни, различни радости и наслади. Нима на небето още повече ги има?“
– Докато ти не отвърнеш своя ум от съблазните на тоя свят – казал й свещеникът, – ти не можеш да помислиш за вечни блага. Забрави гордостта и веселието на земния живот, мисли за греховете си, моли Господа за прощение!
– Но, отче светий – казала грешницата, – ако аз се откажа от богатството и радостите на света, а небесни блага не получа, то положението ми няма ли да бъде най-окаяно? Мога ли да бъде уверена, че Бог ще ме приеме?
Свещеникът като видял, че в сърцето на Евдокия няма още вяра и любов към Бога, че то е само изпълнено със страх и земни помисли, не се съгласил да извърши св. Кръщение над нея, а я посъветвал да прекара седем дни в усамотение, пост и молитва. Той й обяснил главните истини на християнската вяра, говорил й за безграничното милосърдие на Бога, Който винаги е готов да приеме искрено каещите се.
– Постарай се да забравиш света – казвал й той, – не давай на ума ти да се разсейва, отгони страха и съмнението, за да не те отвърнат те от доброто начало. Насочи към Бога всичките си мисли и чувства и ти ще се убедиш в неизказаната милост Господня, защото в смирената молитва душата се примирява с Господа и божествената светлина й се явява. Снеми от себе си скъпоценните украшения, облечи се в прости дрехи; спомняй си за греховете си, моли Бога да ти помогне да се разкаеш и да започнеш нов живот и твърдо се уповавай на Него. Той е милосърден и благ; Той Сам отива да посрещне оня, който искрено желае да Го намери; Той се радава на покаянието на грешника.
Свещеникът си отишъл. Евдокия, като останала насаме с Герман, още много го разпитвала за живота на християните и за иночеството. След това и Герман си отишъл, като обещал на Евдокия да се моли за нея и да я посети пак след една седмица. Евдокия заповядала на слугите си да не пускат при нея никого през това време и се затворила в стаята си.