Николай Борисович Соболев (бъдещият архиепископ и светител Серафим) е роден в гр. Рязан, Русия, на 1 декември (ст. ст.) 1881 г. в семейството на занаятчията Борис Матвеевич Соболев и жена му Мария Николаевна, които имали 12 деца. Николай бил десетото дете. Когато е на 6, баща му се парализира след инсулт и остава на легло цели 14 години. Като свидетел на мъките на баща си, момчето решило да стане свещеник и да измолва здраве и благодат за хората.
През 1894 г. Николай Соболев бил приет във втори клас на Рязанското духовно училище, а през 1900 г. – в Рязанската духовна семинария, където учил до 1904 г. Още тогава обмислял монашество. Постъпил в Духовната академия в Санкт Петербург.
Първото чудо с молитва се случило, когато горещо се помолил за здравето на сестра си Варвара. Тя получила тежък кръвоизлив, и докато я закарат на лекар до града, щяла да умре. Серафим се приближил до Варвара, помолил се и я прекръстил. Кръвотечението веднага се прекратило и сестра му дошла на себе си.
Светителят цял живот си спомнял този случай и не забравял всеки път да благодари на Бог за чудото.
През есента на 1908-а година йеромонах Серафим защитил дисертация в катедрата по нравствено богословие: „Учението за смирението според Добротолюбието“. През същата година започнал преподавателска дейност в Пастирското училище, основано от Волинския и Житомирски архиепископ Антоний (Храповицки). Общуването с децата носело на йеромонах Серафим голяма радост.
През декември 1911 г. отец Серафим бил назначен за инспектор в Костромското духовно училище. На 22 декември 1912 г. йеромонах Серафим с решение на Светия Синод бил назначен за ректор на Воронежката духовна семинария с издигането му в сан архимандрит и заема тази длъжност до Великата Октомврийска революция в Русия.
През пролетта на 1921 г. архиепископ Евлогий (Георгиевски), управляващ руските енории в Западна Европа, назначил епископ Серафим за настоятел на църквата „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ в София. През април 1921 г. назначението на епископ Серафим за настоятел на църквата „Св. Николай“ било потвърдено от Висшето църковно управление зад граница. На 28 април 1921 г. митрополит Антоний (Храповицки) съобщил на патриарх Тихон за назначаването на епископ Серафим за настоятел на храма „Св. Николай“ в София . На 19 май 1921 г. епископ Серафим, заедно с брат си йеромонах Сергий, пристигнали в България. Назначението на епископ Серафим предизвикало недоволството на някои църковници у нас, но накрая всички оценили достойнството му и го признали. До края на живота си епископ Серафим останал на длъжността си управляващ руските енории в България, отначало под юрисдикцията на Руската задгранична църква, а след това – под юрисдикцията на Московската патриаршия.
Място за служение на епископ Серафим станал храмът „Св. Николай“ на булевард „Цар Освободител“. Този храм бил построен още преди Първата световна война към посолството на Руската империя и бил осветен на 24 ноември 1914 г. Но след руското преселение, този храм станал духовен център на емиграцията в България. Освен църквата „Св. Николай“, на подчинение на епископ Серафим са били манастирите: Ямболският „Св. Спас“ и Асеновградският „Св. св. Кирик и Юлита“ , а също руски енории във Варна, Пловдив, Перник, Русе (Русчук), Пещера, Цариброд (близо до гр. Шумен), в Княжево (квартал на София) и на Шипка.
На 1 януари 1938 г. за съчинението „Новото учение за София -Премъдрост Божия“ той бил удостоен с научната степен „магистър“ по богословие. На 4 януари 1938 г. решението било утвърдено от Св. Синод, след което архиепископ Серафим бил включен в състава на Научния комитет при Архиерейския синод на Руската задгранична църква.
През годините на Втората световна война България била съюзник на Германия. През тези години някои руски свещенослужители били за победата на Германия и даже се молели за това. Обаче архиепископ Серафим никога не е служил молебен за победа на Германия, а освен това категорично отказвал да благославя руските емигранти за борба против Русия, казвайки, че да воюваш срещу родината си е грях.
