Годишнината от кончината на българската поетеса Мара Белчева беше отбелязана чрез своеобразен литературен пърформанс в Регионална библиотека „П. Р. Славейков“ с участие на ученици от ПГСАГ „Ангел Попов“, ПЕГ „Проф. д-р Асен Златаров“ и СУ „Емилиян Станев“.
Мара Белчева (Севлиево, 8.09.1868 – София, 16.03.1937). Завършва гимназия в Търново. В периода 1883–1885 следва във висш девически институт във Виена. Завръща се в България заради смъртта на баща си Иваница хаджи Ангелов. Учителства в Русе и София. Още по време на ученическите си години се запознава с поета и политик Христо Белчев, за когото се омъжва през 1886. Остава вдовица на 23 години след убийството на Белчев (тогава министър на финансите) при атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов (1891).
За кратко е придворна дама в двореца на княз Фердинанд, преподава на децата му български, френски, немски и английски езици. Следва филология във Виена (1896), където изучава световна и европейска литература и чужди езици. От 1903 житейският ѝ път е свързан с Пенчо Славейков, до края на живота му през 1912. В българската литературна история М. Белчева остава известна като спътница на поета. По време на Междусъюзническата война (1913) е учителка и милосърдна сестра. След известно пребиваване в Женева се завръща в България и се посвещава на литературна, редакторска и преводаческа дейност.
Най-ранните ѝ стихотворения са публикувани в периодичния печат през 1907. Първата ѝ стихосбирка – „На прага стъпки“, излиза след известно забавяне в Лайпциг през 1918. Първоначалната критическа рецепция на книгата – на Владимир Василев в сп. „Златорог“ (1922) и на Васил Пундев във в. „Слово“ (1922), извежда на преден план силното въздействие и разпознаваемата поетика на Пенчо Славейков. Една година по-късно излиза и изчерпателната критическа статия на Владимир Минев в сп. „Лиспопад“ (1923), в която аргументирано се подчертава самостоятелният поетически глас и креативността на М. Белчева.
Сред основните теми и мотиви в поезията ѝ се откроява мотивът за пътя като странстване, съдба, стена на отчуждението. В своите тематични и естетически търсения поезията ѝ се доближава до художествения свят на Екатерина Ненчева и Дора Габе. В ръкопис остава стихосбирката „Венеца на дните“ (1921), която М. Белчева пише в немското село Вертах. Шест от творбите ѝ са публикувани в друга редакция и с различно заглавие в сп. „Златорог“ (1921).
Втората ѝ стихосбирка – „Сонети“ (1925), се отличава с религиозно-мистична и екзистенциална проблематика. Мара Белчева е редактор на „Избрани съчинения“ на Пенчо Славейков от 1923. По-късно през същата година публикува в самостоятелно издание предговора към книгата „Пенчо Славейков. Бегли спомени“. Нейните мемоари и критически проучвания върху живота и творчеството на П. П. Славейков изиграват важна роля за канонизирането му в литературната история. Статията на М. Белчева „Бог в поезията на П. Славейков“ (1936) е именно подобен опит за разчитане на философските възгледи на поета. В последната си издадена стихосбирка – „Избрани песни“ (1931), поетесата посвещава един от четирите цикъла на паметта на Славейков.
Известни са преводите ѝ от немски език – философската книга „Тъй рече Заратустра“ от Фридрих Ницше (под редакция на Пенчо Славейков от 1915) и драмата „Потъналата камбана“ от Герхарт Хауптман. Запознава се с Учителя, познат с името Петър Дънов, през 1925 година на среща разговор в град София, улица „Опълченска“ 66. Същата година излиза в превод на италиански: „L’Alto Ideale“ (1925 г.), по-късно и на есперанто: „La Alta Idealo“ (1928 г.), беседата „Високият идеал“, държана от Учителя пред Общия окултен клас на 11.IX.1923 г. Предговорът към брошурата е от Мара Белчева. Има тефтерче, където споделя впечатления и мисли за Учителя.
Живее за кратко на Изгрева, посещава летни лагери на Рила. Посвещава стихотворение на Учителя.
