Теа Монева ще представи във Велико Търново дебютния си роман „Мандарини по Мариенплац“. Тя гостува на „Близък прочит“, формат на Северина Плачкова и д-р Александър Христов, чрез който канят в старата столица автори от цялата страна и чужбина, и представят техните книги.
Романът на Теа Монева е за порастването, за различните ни версии. Книга за пътуването по света и в себе си, за търсенето на смисъла, същността, истината. Повествование за живеенето като неспирен процес на изгубване и намиране, на създаване и пресъздаване. С обич. С усет за изкуството, за човека, за доброто.
Срещата с Теа Монева е в петък, 29 май от 18:00 ч. в културното пространство TAM. Входът е свободен.
„Героинята на Теа Монева е от поколението на децата, които година след година заминаваха да учат извън България. От поколението, обременено от очакванията на родителите си. Но и стъписано пред възможните избори. Ния търси мястото си. Престъпва не просто прага на университета в Мюнхен, а и границата между детството и света на възрастните. И уж нищо лошо не се случва, а в този свят ѝ е неуютно. Въпросът, който авторката скрито задава, е: кога спряхме да искаме да бъдем добри хора и пожелахме да бъдем само успешни. И защо. Деликатно писане. Тихо и утешително.“
Ина Иванова
„Теа Монева майсторски изписва вкуса на спомените и отиващото си детство и картографира местата за напускане и завръщане, за да можем да заминем и да се върнем отново или наново, намирайки път към себе си. Мандариненото момиче може да съм аз, а може да сте вие, може да пътува от Варна към Мюнхен, от Бургас към София или от София към Амстердам. Всеки има своите си версии, заключени в стаите на времето, но има и по една Ния. „Мандарини по Мариенплац“ е откровено обяснение в любов към живота. Твърде често забравяме, че животът не е, за да бъде разбран, а да бъде изживян. И Теа Монева е тук, за да ни го напомни.“
Ния Харалампиева
„Наблюдаваше ме огромен плъх, изправен пред мен с розова рокля, мустачките му заплашваха да напуснат платното. Държеше вестник, но вместо да чете буквите по страниците, погледът му се рееше в облаците над него. В цялата картина имаше нещо успокояващо, но едновременно с това насилствено, отне ми известно време да забележа, че в краката на плъха има миша отрова и няколко капана със сирене, а до тях – нападали плъхове, голи малки клетници, несравними с размерите на господаря си, заемащ почти цялото платно.
Галерията беше с големина на две студентски стаи, лепнати една за друга. Освен картината на плъха по стените висяха още няколко, които обаче не успях да запомня. В ъгъла на дървена маса бяха пръснати картички с фотографии.
Най ми хареса една снимка на разпилени по Мариенплац мандарини, изглеждаше ми позната, все едно аз я бях правила. Чудех се кой е разпръснал мандарините по площада, откога лежат безпомощно върху плочките, колко дълго са пътували, за да пристигнат тук, в кое крайче на света са родени, усещат ли, че не принадлежат, че са чужденци, или вече чувстват Мюнхен като втора родина.
Освен мен и Флорис в галерията се въртяха още няколко души. Стените ѝ бяха на петна, отдавна не бяха боядисвани, което придаваше небрежност на цялото пространство, по-важни бяха картините и фотографиите.
Флорис разказа, че картината на плъха била на най-обещаващия талант, който в момента се обучавал в Академията и по когото тя си падала. Имал зелени очи, дълги кестеняви коси, стигащи до раменете, както и способността да вижда подробности в света, които другите не успяват да забележат, и да ги рисува. Флорис допря показалец до устните си и ми направи знак да запазя споделеното за себе си. Макар и рядко да се засичали, той бил една от причините тя да помага като доброволец в организирането на изложби, другата била, че се чудела дали да не запише фотография в Академията.
– Няколко души от зийдлунга учат фотография в Академията – продължи. – Покрай тях се запалих. Не бях чувала за Академията. Знаех два университета в Мюнхен – моя и Техническия. Не се престраших да питам, не исках да звуча глупава, а и в описанията на картините, както и тези на гърбовете на картичките освен името на автора пишеше и Академия на изящните изкуства Мюнхен, випуск еди кой си. Реших сама да се информирам какви специалности предлага въпросната Академия.
– Ще ме изчакаш ли горе пред главния вход? Там е колелото ми – помоли Флорис, след като ме разведе из галерията, – ей сега идвам.
Поредното нещо, което не разбирах. Тръгнахме да се шляем, а тя буташе колелото си със закачен сърф на него. За какво ѝ беше? Бях видяла сърфове и в двора на зийдлунга, но не разбирах. Наблизо нямаше море.“
из „Мандарини по Мариенплац“,
Теа Монева
