Неотдавна бившият външен министър в кабинета на Симеон Саксобурготски – Соломон Паси, гостува във Велико Търново, за да представи книгата “Статии, мнения, коментари, интервюта, извън протокола”. Пред микрофона на Общинското радио той сподели няколко акцента от преговорите с Либия по осемгодишната сага с нашите медици, обвинени в умишлено заразяване с Хив на близо 400 деца от болницата “Ал-Фатах” в Бенгази. На днешния ден се навършва точно десетилетие от завръщането им в родината.
– Мандатът Ви на външен министър е белязан с няколко от значимите успехи на страната в последните десетилетия, както и с някои от най-кошмарните моменти. Днес се навършват 10 години от щастливото завръщане на нашите медици в Либия, десетилетие по-късно с какви чувства поглеждате назад?
В живота на всеки един политик има пикове и спадове, в моята кариера също имаше такива. Вероятно, най-големият шок, по време на министерските ми години бе през декември 2001 г., около Коледа, при първото ми посещение в Либия по преговорите за освобождаването на българските медици от полковник Кадафи. Тогава ме посрещна един заместник-министър на летището, влязохме в колата, която дори не “отлепи” от аерогарата, стояхме там и говорихме около два часа. Той ме посрещна с думите “Ние ще ги убием”… Как ще ги убиете – отговарям – аз съм дошъл да преговаряме – “Не, те са виновни, ние ще ги убием”. Тогава просто изстинах и си дадох сметка, че понякога работата на външния министър е наистина работа на живот и смърт.
Това наистина бе един от най-кошмарните моменти тогава, а най-голямото удовлетворение дойде преди десет години, когато бях просто част от една тълпа – тълпата, отишла на летище София да посрещне току що освободените медици. Има такива моменти, за които човек си казва – струваше си всичко – и трепетите, и огорченията, и радостите, и … всичко това си струваше, заради този конкретен миг. И разбира се най-голямото удовлетворение в такъв тип работа, искам специално да подчертая, това е работата в екип. Екипът е най-знаменитото нещо, заради което си струва да се върши една работа, ние бяхме добър екип.
– Кога и как започнаха самите преговори по сагата с нашите медици?
Аз лично започнах преговорния процес на 11 септември 2001 г. – датата, на която падаха кулите-близнаци. Имах среща в Брюксел със заместник-директора на британското разузнаване Ми6 – сър Марк Алън, един от най-големите световни експерти по арабския свят и по антитероризъм. Целта бе да обсъдим идеите си и да помолим за посредничество с Кадафи, защото той добре се познаваше с Муса Куса, шеф на разузнаването на Либия. Много съм благодарен и на тогавашния австрийски външен министър – Бенита Фереро-Валдер, тя ми предложи да поискаме обща Европейска позиция по освобождаването на медиците. Изненада ме, тогава бяхме много далеч от членството в ЕС – отговорих, че досега няма прецедент такава позиция да бъде издавана по какъвто и да е въпрос на страна, която не е член на съюза. “За това можем да направим прецедент, изключение. Поискай го”, категорична беше тя и в крайна сметка – това се случи, няколко месеци по-късно. Тогава решихме, да си “напомпаме мускулите”, т. е. да имаме преговорна мощ и паралелно говорихме с американците, а накрая направихме много по-сериозния троен формат България – САЩ – ЕС, който водеше преговорите с Либия. През цялото време един от ключовите моменти бе, че се отнасяхме към либийците с респект. Много внимавахме в езика, който използваме, на Кадафи всеки ден му се докладваше какво пише в българската преса. Знаехме, че “перченето” и “джафкането” в никакъв случай няма да ни помогнат – точно обратното. Стремяхме се да държим добрия тон, което бе и максимата на Царя за “тихата дипломация”.
– Още тогава тази максима стана пословична и бе интерпретирана доста противоречиво в родната преса.
Всъщност дипломацията по принцип е нещо тихо, когато Царят го каза, те видяха “нещо задкулисно”, но дипломацията и преговорите са си задкулисна работа – иначе не става. Колкото по-публични са, толкова по трудно се случват или по-лесно се провалят.
– Как премина първата Ви среща с либийския лидер през онзи „кошмарен декември“?
Първата ми среща с Кадафи беше незабравима. Тогава, той все още тиражираше версията, че българските медици са агенти на МОСАД и тайните служби били в основата на всичко. Ние влязохме във връзка с израелските служби, които отговориха, че това е пълен абсурд, че те не хвърлят усилия “на вятъра” и че техните операции имат смисъл. “Какъв смисъл би видял в тази работа” – попитаха те. Дадоха едно писмо, подписано от шефа на кабинета – нещо, което изключително рядко се случва, то отричаше израелските специални служби да имат някакво отношение към този случай. Такива писма се дават по изключение, това е абсолютен прецедент в практиката на разузнаването. Окуражен от това, реших при първата среща с Кадафи да “хвана бика за рогата”, и му казах – “Ваше Превъзходителство, Вие твърдите, че нашите медици са агенти на МОСАД, но ако някой е, то това съм аз, защото аз съм евреин”. Този човек – само дето не ме разцелува. Дръпна ми една реч за братството и корените на еврейско-арабската дружба. Как Авраам имал един син Исак, другия Измаил – един от жена му, другият – от наложницата, как евреи и араби са братя, как той вижда бъдещето на Палестина в една обща държава с Израел и така нататък. Една реч – два часа и половина, без особена геополитическа стойност, никъде по света не се приемаха неговите възгледи, но аз трябваше да вляза в ролята на един добър слушател и мисля, че я изиграх добре. Оттогава нещата малко потръгнаха. След това се намеси сина му – Сеиф Ал Ислам, който страшно много ни помогна за облекчаване на режима, при който бяха поставени нашите медици, а след това и в преговорите по същество. Във всеки случай – тогава, през декември, когато тръгвах към Либия, Царят беше със свито сърце, защото Кадафи бе напълно непредсказуем човек дори за арабския свят. Саксобурготски ми каза “Паси, внимавайте, защото Исляма в момента е в тринадесетия си век. Християнският свят сме в 21 век. Разликата е като между 13-годишно момче и 20-годишен мъж. Кадафи няма да се научи да мисли, като Вас, Вие трябва да почнете да мислите като него”. Това лично за мен беше предизвикателството, четох Зелената книга, с какво ли не друго се подготвях. За съжаление нещата не се случиха в рамките на моя мандат, но слава Богу – излязоха всички живи и сравнително здрави от там, макар и след близо деветгодишни мъчения
