В деня, в който Юда предава Христос, черния четвъртък, на 16 април 1925 г. братоубийствен тероризъм облива в кръв църквата „Св. Неделя” в София. 93 години след мрачната дата, разговаряме с Константин Фичев, автор на статията „Атентатът, който разедини българите” и пряк потомък военния герой ген. Иван Фичев, който също е сред жертвите на трагичното събитие.
„Този случай е многократно коментиран в семейството ми, ние винаги сме смятали, че датата е повратна, преломен момент, в който нещата в социален, икономически и политически план се променят завинаги”, коментира за Общинското радио Фичев. „Това е една продължителна военна кампания, водена от военното крило на комунистическата партия, които аз наричам „подлогите на болшевиките в България”, това са моите изразни средства. Реално те прокарват интересите на чужда държава в Царството – интернационалът им заповядва да „изнасят” революция”, споделя още той. Атентаторите искали смут в Българската държава, защото без неразбории било невъзможно да дойдат на власт.
След атентата, в класните стаи никога повече не влизат трима ученици и една учителка, ранени са други 8 учащи и 7 преподаватели. С живота – не на бойното поле, а в църковен храм се прощават 13 генерали и 27 офицери, участвали в четири войни, в Освобождението и във въстанията преди това, ранени са още 99. Един свещеник отслужва молитва за последен път, умират 7 служители на реда и военно министерство, ранените са 26. Сред жертвите са още 99 кметове, депутати, директори, юристи, финансисти, инженери, търговци, занаятчии и работници. Списъците, съставени в кървавия ден пазят имената на още 34 невинни жертви и 141 ранени граждани, чиято професия остава неизвестна за нас. Не е ясно колко от оцелелите са загинали, впоследствие от раните си. Поклон пред паметта им.
И въпреки дистанцията на времето, атентатът продължава да разделя българите, чиито девиз от кубратово време е „Силни в единението”. „Разделението се вижда навсякъде, нищо не беше истински изговорено, не бе извървян докрай пътят, започнал през ноември 1989. Стана едно потулване, замазване на всичко, просто защото същите хора реално продължиха да управляват и след това, с кратки изключения. Не бе постигната така нужната лустрация, каквато имаше в Чехия, Полша и Германия, но за нея вече е късно. Дали не е късно и за прошка вече? Надявам се не, но просто няма кой да я поиска”, споделя Фичев.
