Младият автор Христо Мухтанов ще представи третата си книга „Полюсът на живота“ във Велико Търново. Срещата с него е част от редицата събития от проекта „Близък прочит“ на Северина Плачкова и д-р Александър Христов, с представяне на писатели и поети от различни градове на страната. „Полюсът на животга“ включва кратки поетически прози. Те са вникване в принципите, които определят отброяването, вслушване в смисъла, вглеждане в окръжностите, които рисуваме с живота си ден след ден, които повтаряме, които уплътняваме с делата и думите си…
Срещата с Христо Мухтанов е на 4 октомври, петък от 18:30 ч. в популярен клуб на ул. „Независимост“ 21. Входът е свободен. Събитието е включено и в програма „Култура“ на Община Велико Търново, и в Национален литературен форум „Глоси“, и в „Домът“ – програма за култура и дебат.
„Приятно изненадана съм от „Полюсът на живота“. Очаквах от Христо Мухтанов трета книга с поезия, а чета своеобразна капсула на времето, която години е била скрита и сега сама се разтваря. Отвътре изскачат фрагменти от нещо преживяно вече, но вечно в същината си. Разбъркани парчета, в които авторът не се бои да извика: „Сам съм“, „Препъвам се“, „Не спирам да мисля, че това ще доведе до нещастия“, но и се надява, забелязва, устремява се. Долавям изменчивата същност на чувството, на осезанието, на възприятието на човека за обитаващия го свят. Свят, който самият той захранва със собствения си притаен дъх.“
Анна Лазарова
„Онова, което наричаме желание да се срещнеш със себе си, да се опознаеш, да разчетеш собствената си идентичност, е един от най-разпознаваемите човешки копнежи. И страхове. Веднъж бях написал „Видях ангел / да плаче / със затворени очи / Дори за него / страшното беше отвътре“. За това е тази книга – безстрашен дневник на себеразчитането, в който битовото търси своите битийни измерения без плач и драма, търси ги чрез вслушването във фините вибрации на играта на светлини и сенки, в пейзажи и видения, в жестове и потръпвания, в живота отвъд живеенето. Спокойна книга за безпокойствата, успокояваща и държаща сетивата будни едновременно. И всъщност – отвъд времето.“
Валентин Дишев
Очите му са копчета. Кафяво и от плат ми го подариха преди години, като знак на успокоение срещу онова, в което се бях заплел, срещу преследващото ме нещастие, като символ на надеждата. Заглеждам се в него и изведнъж осъзнавам колко време е изминало, без да съм забелязал.
Осъзнато и неживо едновременно, постоянно ме следи с очите си – навярно разсъждава върху лошите ми постъпки и добрите решения. Когато ми го подариха, то определено успя да ми даде парченце утешение. Сякаш винаги ми се усмихва, забавно е, малък палячо и същевременно пазач, който не допуска страдание.
И докато сегашният Аз се вглежда в това платнено човече, миналият – вече получил го като подарък – започваше да чертае граница в живота си. Оставил човечето върху скрина, взел дузина ризи, бельо, чорапи и всякакви други неща, които да бъдат от полза, просълзил се, къде от тъга, къде от щастие, под зоркия поглед на двете копчета, той щеше да замине.
из „Полюсът на живота“
