Култура

Камелия Панайотова представя във Велико Търново романа си „Ане“

Камелия Панайотова ще гостува във Велико Търново, за да представи романа си „Ане“. Книга за всичко, което отглеждаме от деца, за родителите, които отсъстват, за възрастните, които се налага да бъдем отрано. История за изоставянето и преоткриването, за скритото зад стените на дома и за огласеното от стереотипите на обществото, за болката от липсата на обич и за обичта, която все пак е тук.

Срещата с читатели е днес, 10 май от 18.00 часа в известен клуб „Melon“. Входът е свободен.

Събитието е част от срещите с писатели, организирани от формата „Близък прочит” на Северина Плачкова и Александър Христов, и е включено в програмата на Национален литературен фестивал „Глоси“, и в „Домът“ – програма за култура и дебат.

***

„Дебютният роман на Камелия Панайотова е болезнено автофикционално брожение по следите на изгубения дом и несъстоялото се родителство. Красив разказ за майката, за изоставянето и живота с липсата, за насилието над ума и тялото, за истинското сестринство и окончателното откъсване от утробата. Той ще продължава да е зловещо актуален, докато светът продължава да гледа на жените като на „едно парче месо“. В „Ане“ самото име на героинята вика към майката – за да я намери съвсем другаде.“

Антония Апостолова

„В „Ане“ авторката ни кани да влезем в потока на съзнанието на героинята, за да тръгнем заедно по пътя на зарастването. Намираме се във влака, а в него е задушно и горещо – като в утроба. Затова започваме точно оттук. От тази първа стая на човека. Но това убежище невинаги е топло и сигурно. Понякога в него е покълнало презрението. Още тук можем да усетим болката, че не сме желани или по-страшното – че вината е (и) наша.“

Михаела Илиева

***

„Баба казваше, че ме отгледала „от едно парче месо“. Помнела кога съм проходила за първи път и въобще всичко първо в живота ми. Крехката ѝ памет често се издигаше като хвърчило и с часове се носеше над измишльотините ѝ. Понеже растях далече от майка си, нейната дъщеря, баба почти не я споменаваше. Само от време на време, премрежила поглед под селското слънце, се отпускаше и въздъхваше какво хубаво дете била скъпата ми майчица. В моята памет обаче тя ставаше все по-размиван с времето образ – образът на жена, която едно лято ме остави на село и повече не ме взе обратно в града.

Съседката, леля Дора, ми беше къде-къде по-близка и симпатична. Често ме заговаряше през ръждясалата телена мрежа, която отделяше нейния двор от бабиния, и всеки път притичваше до тях да ми донесе я парче домашен сладкиш, я нещо друго, приготвено от нея. Майка ми никога не беше правила сладкиши – не беше правила нищо просто ей така, за да ни е хубаво на мен и сестра ми. Но пък и аз все по-рядко се замислях за нея. Имах си мои грижи.

Винаги съм знаела, че съм родена с мисия. Усещах го – бях по различна от другите, по-находчива, по-необикновена. Оставаше само да разбера какво точно е предопределението ми. Споделих тези мисли с баба и тя разпалено взе да ме уверява, че наистина е точно така. Никой не е умен колкото теб, Ане, каза. Затова ми даде да прочета една Библия за деца, като ми повтаряше, че ето нà, и Иисус бил роден с мисия, много сме си приличали с него. Каква ми е мисията, попитах. Сама съм щяла да разбера, но най-вероятно да стана лекар. Бабите в селото единодушно потвърдиха – отсега си личало, че медицината ми е в кръвта. Ще ви лекувам ли, като се разболеете, попитах ги. Разбира се – кой друг, ако не ти. Нали си наше дете.

Малко глупаво ми се струваше този наш Бог да ми говори чрез бабите, но пък поне бях избрана за нещо. Затова сериозно се заех да ставам лекар. Изнамерих в селската библиотека един стар учебник по биология, от който нищо не разбрах, но все пак запомних разни думички като наследствени гени, ДНК, клетъчна мембрана и все такива усукани неща. Боже, вярно ще стане лекар това дете, цъкаха с език бабите, като ме гледаха как разгръщам страниците, а аз се надувах като пуйче.“

Камелия Панайотова