Култура

Излезе новата книга на Владимир Шумелов  «Топла човешка точка»

„Топла човешка точка“ е пореден белетристичен сборник с разкази и новели на писателя Владимир Шумелов, който излиза след книгите му с проза „Двойно“ (изд. „Елпис“, В. Търново, 1994; Голяма награда за дебютна прозаична книга „Южна пролет’95“, награда „Дебюти“ на фондация „Славяни“), „Между Бекет и Аз“ (изд. „ПАН-ВТ“, 1998; изд. „Фабер“, 2003, В. Търново; национални награди „Интелект’98“ и „Светлоструй’99“), „И така нататък“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2007), „Каквото дойде. Четири писма за любовта“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2014), „Крадец на спомени“ (изд. „Потайниче“, С., 2019), The End. Роман-сингуларност“ (ИК „Огледало“, С., 2021). Книгата „Топла човешка точка“ излиза по Програма за подкрепа на творчески проекти в областта на литературата на Министерството на културата.

 

Подобно на предишните книги, и тук авторът е напипал пулса на днешния ден, на проблемите и парадоксите му. Това са лично преживени и изстрадани истории, а не насилено измислени и нагласени. Естествено, пречупени през погледа на собствения му натюрел, изискващ създаването на паралелна реалност, изпълнена със страсти и копнежи. Тези лични разкази (понякога с вмъкнати фейсбуки или епистоли), преплетени с различни постмодерни техники, привличат, забавляват и предразполагат към размисъл. Изградени са на фрагментарен и колажен принцип и са щедро обагрени с подкупващата авторска искреност, непосредственост и (само)ирония. И освен това винаги предизвикват допълнителна, обогатяваща оценка след неизбежния размисъл от сблъсъка с всяка една история. Важна тема в книгата е любовта, но не само. Това е и книга за самотата на съвременника, търсещ „топлата човешка точка“ в комуникацията.

Тя се опитва да вплете изкуството на разказвача и умението да се създава „интелектуална проза“ (всъщност – амалгама от жанрове); проза, в която се съчетават автобиографични елементи, „културологичен поглед“ и осведоменост за култови творби от световната музика и литература (но и българската) и не на последно място: зарисовките на полумъртвото ни битие във времето на соца и на някои още властващи и неотмиращи движещи сили в днешния ден  (тук важни, както и при предишни книги, са „начините на преходи“от една тема, проблем или елемент в наратива към други).

Структурно сборникът обединява 24 разнообразни в тематично и идейно отношение текста, в които явно или имплицитно е заложена идеята за граничност в различни житейски ситуации, поставящи героите пред избор в търсенето на хуманизъм. (в смисъла на Цветан Тодоров: „Хуманизмът не е нито натурализъм, нито изкуственост, той защитава ценностите си не защото са въплътени в природния ред, нито пък защото така е повелила най-могъщата воля“.).Част от прозаическите текстове са ремиксирани и ремастерирани варианти на по-стари негови текстове, които се печатат за първи път в този вариант, както и нова проза. Поставени обаче в контекста за граничност, те провокират друга рецепция. Нараторът тук пътува също така мисловно и физически през делника на обкръжението си, през епохи и събития, темпорални реалности и книжни светове, като се вглежда в себе си и опитва да търси отговори на вечните въпроси на битието, и не последно място въпросът за Края (като част от общия въпрос за смисъла на човешкия живот).

Разнообразна като теми и идеи, тази проза с корени от 90-те, е една типично постмодернинистична белетристика с белези от контракултурата, която, макар и флиртуваща с ниските етажи на социалното и езиковото битие, си остава интелектуалистка проза. Със своята колажност, фрагментарност, алюзитивност, цитатност, пародийност и пр. тя изисква и нов тип читател, подготвен за нейното възприемане. При всички случаи това не е масовият читател, макар че героите на тази проза са извлечени буквално из маргиналните обиталища на социума.

Авторът е отличен стилист и силата му несъмнено е в модерно експонирания разказ, изпълнен с болка, тъга и скептичен поглед към живота. Но той е и много добър и в един труден междинен жанр като новелата („Яйцето“, „И така нататък“, „Кугъри“), формално изградена по нов начин.

Езикът на неговите герои много често е и език на улицата, но и ироничен, пропит от  немалка доза скепсис към света и обитателите му. Разказът преимуществено е едноличен, а това изостря особено силно езиково-стиловата разнообразна употреба на натоварени с противоположен смисъл и емоции понятия. В стилистиката му се открояват постоянни приливи на реално и фикционално – често онирично писмо.

Без да са носталгични, в авторефлексивността на отделните разкази ще усетим и екзистенциалните и биологични страхове на съвременния човек, любовното чувство и вечната тема за пътя и търсенето, емиграцията (вътрешна и външна) и завръщането в себе си.

Първото четене донякъде оставя впечатлението за известна недоизграденост на конструкцията на книгата, читателят вероятно иска формата й да е по-завършена/допълнена, а не така отворена. Все пак тази отвореност, това усещане за незаетост/недовършеност на част от пространството на повествованието, не е същинска празнота. По един брилянтен начин, без да можем да твърдим, че самоцелно е търсен от автора, тя наистина се оказва именно незаетост, явява се един вид „липса“ в смисъла на художествената елипса, много важен и въздействащ елемент, образ, който доизгражда и прави завършено внушението за граничност, липсата на любов, на разбиране, на провалени или неустояли докрай търсения на героите.

С новите си идейни и стилово-езикови търсения сборникът надгражда досегашните белетристични усилия на автора в съвременната българска проза и утвърждава неговия разпознаваем глас в нея.