Един от най-известните съвременни български писатели – Захари Карабашлиев, бе във Велико Търново, за да представи пред своите читатели романа „Хавра”. Изданието се радва на изключителен успех. Сюжетът му преплита две истории – на завърналия се от Щатите в родната Варна Никола, и руската аристократка Вера Елегина – любима на Джон Макгеан. Прототипи на Елегина и Макгеан са известният военен журналист, завинаги свързал живота си с България Джанюариъс Макгаган и неговата любима – Варвара Елагина.
Какво Ви накара толкова навътре да навлезете в живота на Макгахан? С какво тази личност Ви вдъхнови толкова силно, за да стане тя център в сюжета на „Хавра”?
Вдъхнови ме неговото непреодолимо желание да научи истината и да я сподели на света. Вдъхнови ме неговият характер – начина, по който действа, неговият стремеж винаги да е на най-горещото място, но и да участва в събитията. Той идва в България за първи път след потушаването на Априлското въстание, след кървавото унищожаване на цели населени места. Когато той вижда Батак след потушаването на въстанието, споделя, че не може да остане безразличен. На хората, които се жалват, най-вече жени, но и деца, мъже, той казва: „Няма да има и година и тук ще сте свободни”. Казва, че тук ще има руски войски, и споделя всичко това на база единствено и само на интуицията си и на желанието да има възмездие и справедливост. На следващата година вече е внедрен от страна на руската армия и участва в битки, боеве, събития. Вашият град – Търново, е един от важните моменти на Руско-турската война. Най-яркият пример е за осъзнаването, че руските войски тук намират нещо много важно – самоуправляващ се град, буден, много важен културен център.
Къде Ви намери Вашата „Хавра”? Кога започна това непреодолимо желание да споделите за живота на Макгаган чрез словото, чрез книгата?
В САЩ бях, когато започнах активно да работя по книгата за него. Истината е, че Макгахан винаги ме е вдъхновявал, още като дете, но нищо не знаех за него. Когато отидох в Щатите, аз знаех, че трябва да науча повече за тази личност. Писането е просто вторично. Отидох в родния му град, свързах се с човек, който е писал монография за него – Дейл Уокър, американец. Той ме насочи как да стигна до архивите за Макгахан, които самият Уокър е използвал. Голямото предизвикателство беше да реша от къде да започна и реших да разкажа историята от гледна точка на неговата любима Вера (в романа), а в реалния живот Варвара Елагина.
Две действителности се преплитат в романа Ви, но коя взема превес? Онази България, на завърналия се от чужбина син, който идва тук, за да погребе баща си, или на Вера и любовта й към военния журналист Джон?
Те се преплитат, взаимопредизвикват, взаимоенергизират се двете действителности. Двете истории са неотделими по някакъв начин . Моят герой Никола, който се завръща от чужбина, за да погребе баща си, започва да търси справедливостта. Тогава точно попада на ръкописа за Макгахан, тогава започва своята малка борба срещу организираното беззаконие във Варна. Винаги миналото е част от нашата действителност, не можем да живеем пълноценно, без да знаем миналото си и без да черпим енергия от него. Тази хавра, за която говори героят ми, е неизследваното минало, ненаучените истории, ненаучените уроци от миналото.
И каква България вижда завърналият се след дълги години навън човек?
Аз виждам България, която се бори за своята собствена идентичност. България, която прекалено дълго се влачи из дебрите на така наречения преход, но най-важното е, че е България, която също ражда хора, които са нашите бъдещи герои, нашите бъдещи, а и настоящи примери. Пълно е със страхотно свестни, читави, смислени хора, които просто трябва да забелязваме около себе си! Оптимистичен съм за България и не само в дългосрочен план, но и в настоящето, гледайки децата. Ходя в най-различни учебни заведения – от не достатъчно богати населени места до много скъпоплатени частни училища. Децата навсякъде са едни и същи, но условията, които им създаваме, ги правят такива или онакива. Искам да наблегнем на децата си сега, те са най-важното в момента.
А четящи ли са децата на България, г-н Карабашлиев?
Те са много по-четящи от това, което се налага в медиите. Те четат повече от родителите си. Много по-важно е ние самите да четем, децата учат от примера. Ако ние цъкаме дистанционното от канал на канал и се занимаваме само с Фейсбук и не им обръщаме внимание, как да очакваме те да са различни?
На какъв етап е работата по екранизацията на романа Ви „18 % сиво”?
Тя започна, спря за известно време през зимния период и започва отново в Англия на 13 април.
Захари Карабашлиев пише проза и драматургия, автор е на романа „18% сиво“ – бестселър с 25 преиздания в България и преводи в Съединените американски щати, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия и др. – класиран сред стоте най-любими книги на българските читатели в кампанията на BBC „Голямото четене“. Карабашлиев е носител на наградите „Роман на годината“ (Фондация „ВИК“), „Хеликон“, „Аскеер“ и др. Негови разкази и пиеси са публикувани в книгите „Кратка история на самолета“, „Симетрия“, „Откат“ и други сборници и списания, превеждани са на много езици. Включен е в престижната американска антология „Най-добрата европейска проза 2018“.
