През 1835 г. в старата българска столица е организирана Велчовата завера, смел опит за народно въстание, осуетен след предателска намеса. Повечето съзаклятници са обесени навръх Великден, по нов стил отбелязваме датата днес. Заверата е първият толкова мащабен опит на предците за освобождение. 14-години преди нея, мнозина българи се включват в гръцкото въстание, в което виждат един наднационален бунт на православните християни в Османската империя. Дедите ни вярвали, че Руската империя ще им помогне, както го е направила за свободата на гърците, но тази надежда им носи горчиво разочарование. Руският император нямал полза да губи договорените с турския султан привилегии, и вместо на въстаниците, съдействал на поробителите. Нелепа е причината за самото предателство, осуетило кървавия опит за свобода, припомня историкът Емил Врежаков:
„Велчовата завера отговаря изключително на последователността на Българското възраждане. То протича първо с духовното просвещение. С християнската религия българското семейство и българския етнос в Османската империя се запазват като общност и ценностна система през векове, в които е има доста размирици. Включително и като историческо наследство, макар и с течение на времето историята да се забравя. След тази духовност настъпва Просвещението. Доста от участниците в Заверата са били заможни хора, отделяли са от времето си, от средствата си, за да строят училища, да купуват богослужебни книги и така да пазят това българско самосъзнание. Да просвещават народа. След като вече имаме духовност, култура, просвещение, следва и икономическото замогване. Почти всички, с изключение на някои хайдути и монаси, са били заможни търговци – хора, които не са имали особен интерес от размирици. Но са пазили българския дух и са искали национално освобождение. То идва в съзнанието точно на този тип хора – тогавашната „буржоазия”, така да се каже. След като те могат да си позволят икономически просперитет в една чужда държава, вече могат да си позволят да изискат и повече политическа свобода. Стига се до искането за едно автономно княжество, каквато е идеята на Заверата.
– Не е ли тази идея прекалено смела, сама по себе си?
Тя е в една подходяща външнополитическа обстановка, след няколко Руско-турски войни. Силистра е под управлението на руската армия, кап. Георги Мамарчев е поставен за управник на града. Дълги години е бил на руска военна служба, участник във войните, награден с Георгиевския кръст за храброст, подарена му е една скъпоценна сабя лично от император Николай I, има изключителни заслуги към руското военно дело. Но като българин, разбира се понякога не се подчинява на руските военни заповеди, за да може да допринесе за освобождението на отечеството. Свързва се с различни съмишленици, един от тях е търговеца Велчо Атанасов, който още 19-годишен влиза в конфликт с турските власти и е принуден да емигрира в Румъния. Там, тъй като е предприемчив и находчив, развива търговска дейност, връща се в Търново и отваря дюкян с манифактурни стоки, прозорци и т.н.т. В желанието си за освобождение, кап. Мамарчев вижда възможност да се вдигне едно въстание в цяла Северна България, преди да се изтеглят руските войски. По този начин, той иска да провокира руския император да не се оттегля – бунтът на местното население да даде повод на руските войски да подпомогнат Заверата.
– Един българин, готов да въздейства върху световната политика – но не се ли намират Русия и Турция в крехки взаимоотношения тогава?
Те водят няколко войни, но когато Русия и Турция се договарят, Мамарчев осъзнава, че трябва да се действа, за да не изпусне момента да изиграе своите карти на световната сцена. Бърза да организира въстанието в центъра на българската географска област и то да пламне между Балкана и Дунав, за да не позволи очерталата се между Русия и Турция договорка. За руския генералитет не е изгодно да се продължат войните, Русия получава привилегии в района на проливите, но Георги Мамарчев не иска да допусне, че България ще остане неосвободена след неговото участие в тези войни и след толкова много кръвопролития на Балканския полуостров той жадува свободата на отечеството си.
-В историята „ако” няма. Но, ако не бе извършено предателство, имало ли е шанс Заверата да успее?
И в Априлското въстание има елемент на предателство, то избухва по-рано, но е всъщност успешно, въпреки че е кърваво потушено. То предизвиква международна намеса. Амбицията на българите по това време е била съвсем реалистично начертана. Те са имали много сериозна организация от различни задруги – в Силистра, в Габрово, в Елена, дори в Северозападна България достига тази идея, от там също се очаквало да се присъединят чети, за да въстане и тя. Самото предателство се случва по много дребнави подбуди. Един от организаторите на заверата е хаджи Юрдан Брадата, заможен българин, опитал да се отдаде на монашество в Иверския манастир на Света Гора, но като човек с буден дух оставя монашеското расо. Предателството става, тъй като бащата на предателя – Юрдан Кисьов е убил бащата на Юрдан Брадата, за да му вземе жената и имота. И се е страхувал, че ако се реализира успешно въстанието, Брадата ще вземе някаква позиция и ще търси отмъщение. Дребни душевни подбуди. Предателство, заради имот.
-Ако сравним Мамарчев, който не се подчинява на императори, защото милее за родината си с предателя, който пренебрегва родината, защото се страхува от възмездие.
Точно така, страх го е от възмездие. Контрастът – и двамата са чорбаджии, заможни българи, но единият просто извършва предателство, за да запази имота си, докато другият се отказва от имот, от живот, от много облаги, които може да има в полза на родината и българите. След предателството, в Плаковския манастир, където са основните участници от Заверата, заедно с две хайдушки чети и много монаси се води сражение. Турската войска обкръжава обителта, в сражението се включва и игуменът на манастира о. Сергий, който е на 75 години, когато се случват тези събития. Той е много жестоко измъчван, след като манастира е опожарен. Раковски описва, че са му вадили очите, горили са му месата, забивали са му нажежени шишове под ноктите, той умира от раните си. Всички монаси от манастира се включват в революционното движение, духовният живот се е преплел с борбата за освобождение. Това е характерно и за други манастири, в по-късен етап – Троянския манастир, заедно с Васил Левски монасите са включени в съзаклятието и в комитетската мрежа.
-Мъченици ли са те, от наша гледна точка?
Не знам доколко е уместно да разказвам подробностите за мъченията, на които са подложени пленените след битката, но действително имат една мъченическа смърт. Но по онова време, духовното, християнското по никакъв начин не се е отделяло от националното самосъзнание, от българското. Дано и днес да е така.
-А какво пропускаме днес?
В наши дни пропускаме да отдаваме дължимата почит в забързаното ежедневие и аз се надявам да има време – независимо дали днес или утре – да се сетим, да си спомним – там, на паметника на участниците Заверата, просто да си спомним за тях и всеки в душата си сам да се преклони пред подвига им.
