Денят Култура

Днес се навършват 103 г. от пагубния за България Ньойски договор

На 27 ноември 1919 г. е подписан един от най-пагубните за България договори – Ньойският договор.

Това е договор между България и страните от Антантата, поставил край на участието на България в Първата световна война. Ние българите го наричаме още Ньойски диктат.

Той откъсва Струмишко, Босилеградско, Царибродско и половината от Кулско от територията на България. Отнема излаза към Бяло море през Западна Тракия, потвърждава разделянето на Македония между Сърбия и Гърция и отнема Южна Добруджа, житницата на България.

Договорът е подписан е от българска страна от Александър Стамболийски- министър – председател на България по това време. Подписан е на 27 ноември 1919 г., в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен. Ратифициран е на 15 февруари 1920 г.

През лятото на 1919 г. парламентът изпраща българска делегация при Парижката конференция на страните, победили във войната. Първите държавни мъже на България пътуват 8 дни с влак за Париж без никакви удобства, като трябва да минат през Белград, пазени през цялото време от офицери и няколко батальона сенегалски войници. Пристигат в Париж на 27 юли и в продължение на 2 месеца не им е разрешено да излизат от хотел „Шато дьо Мадрид“ без специални разрешения, издавани със записване ден по-рано.

В началото на март започват заседанията на комисията, която се занимава с Добруджанския въпрос, с румъно-българската и българо-сръбската граница. В средата на април става известно, че на конференцията, на която ще се подпише предварителният договор, няма да бъдат поканени делегати от България, Австрия и Турция.

В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги предоставят на Съвета на четиримата. В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви земи. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата. На 18 юни цар Борис III издава указ да се поправят разрушените стари погранични постове.

През лятото на 1919 г. Белград изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, където се настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България, с отнемане на над 13 000 кв. км площ (вкл. Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич) и население от половин милион българи, наречено от Белград „чисто сръбско“. Като допълнителни съображения са изтъкнати и стратегически мотиви за сигурност.

Гърция проявява претенции за Западна Тракия, въпреки че 6 години по-рано, през 1913 г. дотогава османската област е преотстъпена на България. През 1919 г. Атина решава да лиши София от беломорски излаз. Без значение остава българският довод, че липсва промяна в етническото положение на областта.

Разнообразното население на Балканите става основа за фалшифициране или преувеличаване числеността на дадена група. Възниква пазар за купуване на мнения на „независими“ чуждестранни представители от Западна Европа. От голямата цена за „независимо“ експертно мнение се възползват експерти от ниво политик, дипломат до интелектуалец, занимаващ се с история, етнология. Счита се че в този период започват фалшификации относно състава на населението в различните балкански региони.

Представителите на САЩ се противопоставят на такова отмъстително отношение към победените, опасявайки се, че то ще предизвика нова световна война, както и става през 1939 г. Президентът Удроу Уилсън настоява да се зачита прогласеният от него принцип за етническо самоопределение на териториите при следвоенното устройство, дори българска граница по линията Мидия – Родосто твърдо е подкрепена от САЩ, но Франция и Великобритания отхвърлят разумния подход на САЩ. В отговор на това президентът напуска конференцията и оставя само някои свои служители да участват в нея.

На 19 септември сутринта, в 10 часа и 25 минути, в министерството на външните работи на Франция Клемансо връчва официално на българската делегация условията за мир. В 25-дневен срок българската страна трябва да представи своите писмени възражения на Върховния съвет, който, след като ги разгледа, ще определи нов срок за окончателния общ договор на България.

Договорът е подписан на 27 ноември 1919 година от министър-председателя Александър Стамболийски от българска страна. След подписването, според някои медии, той счупва писалката заради тежките клаузи. Според други домакините му предложили да я вземе за спомен, но той отказал.

От страна на Антантата страни по договора са Съединените американски щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония, посочени като основни сили, както и Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз, Полша, Португалия, Румъния, Кралството на сърби, хървати и словенци, Сиам и Чехословакия.

Ньойският договор влиза в сила на 9 август 1920 година.

Според договора България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини – областите около Босилеград, Цариброд и Струмица, както и няколко села в Кулско с предимно влашко население. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, която скоро след това е дадена на Гърция.

България няма право да притежава модерна военна техника, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена. Сухопътните сили и полицията не трябвало да надминават 33 000 души.

Репарациите, които България трябва да изплати на съюзниците според Ньойския договор, са в размер на 2,25 милиарда златни франка. Те трябва да се изплащат на шестмесечни вноски на Репарационната комисия, създадена с Версайския договор, която от своя страна ги преразпределя между съюзниците. Първото плащане трябва да бъде направено на 1 юли 1920 година, а последното – на 1 януари 1958 година. През първите две години лихвата върху репарациите е 2%, а през следващите години – 5%. В сумата на репарациите са включени и евентуални финансови претенции към България от страна на нейните съюзници. Създадена е възможност Репарационната комисия да отлага или намалява плащанията, в зависимост от възможностите на България.

Освен паричните репарации България трябва да компенсира съседните страни и с известно количество добитък.

В допълнение, ако Междусъюзническата контролна комисия прецени, че това няма да бъде сериозна пречка за стопанския живот в страната, България трябва да доставя на Кралството на сърби, хървати и словенци по 50 хиляди тона въглища в продължение на 5 години, като компенсация за щети, нанесени на сръбските каменовъглени мини.

България трябва да сведе войската си до 20 хил. души, жандармерията – на 10 хил., пограничната стража – на 3 хил. души, без право на тежко въоръжение. Редовната наборна войска се замества с платена наемна.

Установената с договора от Ньой сума на репарациите е 2,25 милиарда златни франка. Тя е непосилна за възможностите на българската икономика и държавен бюджет. Тя представлява 22 % от цялото национално богатство по оценки за 1911 година, като по този показател репарациите са по-тежки от наложените на Германия с Версайския договор. Вноските по тяхното изплащане възлизат на 55 % от целия държавен бюджет по това време. Невъзможността за изплащане на репарациите е известна още при сключването на Ньойския договор, поради което той предвижда тяхната бъдеща преоценка.

От отделените земи в следващите 3 години в България пристигат над 100 хил. бежанци. Над 600 000 българи остават отвъд граница.