В огромната литература за живота и дейността на Апостола този въпрос не е разглеждан самостоятелно. А той има най-малко две страни – Балканът като постоянен фактор в живота и представите на Левски за себе си и за другите и Стара планина в документалното наследство на Левски.
Всички биографи на Апостола отбелязват по някакъв начин значението на родното му място – Карлово – най-вече като типично възрожденско селище, отрано приобщено към основните възрожденски процеси. Не всички обаче ясно подчертават особеното влияние, което има Стара планина върху формирането на личността, върху изграждането на характера на Васил Ив. Кунчев. А той е потомствен балканджия. От този подбалкански край са и баща му Иван, и майка му Гина, дядовците му и по двете родителски линии. Значението на близостта на Балкана, всекидневната „среща“ с него най-добре разбират онези, които са имали възможност да растат в такава среда. Левски наистина, както се казва, е закърмен с разказите на своите близки за достойните си предци (свещеници, хайдути, честни, работливи и смели българи), за които Балканът е не само пазител, но също така е ориентир и мерило.
Колкото и да е странно на пръв поглед, тази специална, особена роля на Стара планина за формирането и духовната сила на Левски е отбелязал един чужд автор, покорен от величието на Апостола – Мерсия Макдермот. Описвайки средата, в която расте Левски, тя посочва Стара планина като особено важен фактор: „Балканът е закрилник на долината. Той пречупва силата на северния вятър с широкия си гръб и в неговите пазви цъфтят розите, карловки отглеждат в дворовете си лимонови дръвчета. Плодородие се излива от големия водопад Сучурум („Летяща вода“)“. И още: „Балканът е свързан с всяка карловска къща не само чрез водите на Стара река. Той се виждал дори и през високите дувари, съградени от населението, за да се изолира от враждебния външен свят. От своите прикътани дворчета, единствено място, където са могли да запазят донякъде човешкото си достойнство и самоуважение, те са гледали гордите върхове, където недостъпен цъфтял еделвайсът и волно се виели орли на шеметна височина… Малките села и градчета от двете страни на Балкана – продължава Макдермот – са родили много синове с орлови сърца, предпочели да разбият главите си в решетките на затворническите килии, вместо да се предадат в унизително робство“.
В неголямото документално наследство на Апостола Балканът присъства още в първите му писмовни опити. В стихотворната му автобиография Стара планина е свързана недвусмислено с първата съзнателна революционна проява на Левски в Родината – участието му в четата на П. Хитов през 1867 г.:
„… Станах, отидох в Стара планина
с вярна дружина с Панайот войвода
юнаци народни, тяхан ас байрактар…“
Почти цялата история на четата, начело с войводата Панайот Хитов и знаменосеца В. Левски (с изключение на тайния й бърз преход от Дунава до Балкана), е една старопланинска авантюра. Неслучайно П. Хитов е озаглавил спомените си „Моето пътуване по Стара планина…“.
Голямата близост, която се създава между основателя на Първата българска легия Георги Ст. Раковски и най-добрия му ученик и майстор на „лъвския скок“ Дякон Игнатий, се дължи и на общия им балканджийски произход. И в двата плана за освобождението на България на Раковски (1858, 1861 г.) Балканът има основно място. Тази идея приема за известно време и младият Левски (1862, 1867 г.), макар да успява не след дълго да доразвие стратегическите и тактическите възгледи на учителя си. Без да отрича ролята на старопланинския фактор, през 1871 г. той вече убеждава войводата Филип Тотю, че освен да е през зимата, въстанието не бива да се съсредоточава само в планината: „Размислете зрело, че работата ни не е само по Бълканат! Но революция в место, после идат главните пътища и подир тях силата, па после гората“.
В подножието на Балкана, в родното си място или близо до него, Левски взема няколко от най-важните решения в живота си: 1. да се отрече от светския живот, и то в разгара на младостта си – 24 ноември 1858 г. – и да приеме монашески сан и новото си име Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“; 2. да свали официално монашеското расо, за да не го петни в новото си революционно битие – след участие в тържествената великденска служба в карловския храм „Св. Богородица“ на Великден 19 април 1864 г. Левски сам се „разстригва“, макар до живот да остава предан на обетите, които е дал пред Бога, та и затова в сетния си част на „кръста“ настоява пред изповядващия го поп Тодор да го споменава в молитвите си с духовното му име Игнатий.
В началния етап от изграждането на Вътрешната революционна организация (1869-1871 г.) Левски използва в дейността си обозначението, което присъства в документите на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа „Привременно правителство в Балкана“. Прокламацията „Към българския народ“ Левски носи със себе си по време на втората си обиколка в българските земи. В документа българите се призовават на въоръжена борба за освобождение, чийто първи знак ще се даде „от наша Стара планина“.
Предимно балкански и подбалкански селища посещава Левски и по време на двете си обиколки през 1868-1869 г. вероятно заради по-доброто познаване на тези места и хората там. При първата обиколка това са Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч и др., а при втората – Сопот, Карлово, Казанлък, Сливен, Търново и др.
В своята „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ от 1871 г., в частта „За приемането на войводите и за техните длъжности“ Левски е записал, че една от длъжностите на войводите е „да направят нужния военен закон и най-подир да вдигнат народните байраци и да прогласят народната свобода и Бълканската република“. Много автори тълкуват този текст като аргумент за склонността на Левски да подкрепи Каравеловия идеал за балканска федерация. Но не за балканска, сиреч на балканските държави и народи, а за старопланинска „Бълканска“ република говори Левски тук. По подобен начин – като „Бълкан“ той обозначава Стара планина и в други свои текстове. Една от дописките му до в. „Свобода“ също е адресирана „от балканските села, 28 януари (1871)“.
Три от шестте окръжни центъра, които Левски създава след общото събрание през 1872 г., са в старопланински или подбалкански селища – най-първо в с. Голям Извор, Тетевенско, в Търново и в Сливен. Ловешкият окръжен комитет също може да се разглежда като прибалкански.
Следователно Балканът присъства неотменно в живота и дейността на Апостола. Той е негов начален дом и краен прислон, непобедим закрилник на измъчените българи, символ на стремежа им за свобода, главен център на Привременното им революционно правителство. Затова вероятно Левски винаги ще се стреми към Стара планина, там ще се чувства най-добре, най-сигурен, най-спокоен, уравновесен и вдъхновен. И той, Балканът, вечно ще го помни и ще пази неспокойния му дух…
проф. д-р Петко Ст. Петков
[1] Доклад, изнесен на Шестата научна конференция „Старопланинският регион в историята на българските земи и развитието на културния туризъм, Габрово, 3 октомври 2019 г. – В: Дни на науката’2019. В. Търново, Изд. „Фабер“, 2020, с. 37-42.
Повече по темата чуйте в звуковия файл:
