На 30 май 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор. Той е сключен между държавите от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя и практически слага край на Балканската война (1912-1913).
Претърпяла поражение във войната, Османска империя е принудена да отстъпи на съюзниците почти всичките си балкански владения (в това число Македония, Албания, Епир, Косово, Санджак, Беломорска и Одринска Тракия). Договорът урежда създаването на албанска държава. Споровете между България, Сърбия и Гърция за подялбата на Македония обаче остават нерешени и това води до избухването на Междусъюзническата война (юни 1913). В резултат от нея през септември 1913 г. България и Турция сключват Цариградския договор, с който условията на Лондонския мир са променени..
Договорът е резултат от продължителни преговори между воюващите страни и активната намеса на големите европейски държави, които успяват да ограничат военните придобивки на съюзниците за сметка на Османската империя и новата албанска държава. Преговорите започват още след Чаталджанското примирие, но през януари 1913 г. са прекъснати от опита на османците за контраофанзива в Одринска Тракия.
Предложения на Турция за автономни Македония и Албания от 15 декември 1012 г., отстояваната от България граница по линията Мидия-Родосто, в краен случай по линията Мидия-Сарос и наложената от Великите сили граница по линията Мидия – Енос.
В първия период на бойните действия за малко повече от месец (от края на септември до началото на ноември 1912 г.) съюзническите армии завладяват почти всички европейски владения на Османската империя. Османските войски задържат обсадените крепости Одрин, Шкодра и Янина. Неуспехът на българите в първата битка при Чаталджа (4-5 ноември) води до патова ситуация на фронта. На 20 ноември е сключено примирие. Едно от условията му е преговорите за мирния договор да започнат до края на месеца.
Мирната конференция е открита в двореца „Сейнт Джеймс” в Лондон на 3 декември. Участие в нея взема и Гърция, макар и да продължава бойните действия в Епир и Егейско море. Паралелно с конференцията в британската столица се провеждат и съвещания на посланиците на Великите сили (Великобритания, Франция, Русия, Австро-Унгария, Италия и Германия). Техните решения поставят предели върху придобивките на балканските съюзници. Едно от тях е, че Османската империя трябва да запази цялото северно крайбрежие на Мраморно море, което ще подсигури контрола й върху Дарданелите и Босфора. Второто (взето на 8 декември) е за създаване на албанска държава.
Преговорите между османската делегация и балканските съюзници се проточват заради неотстъпчивостта на османците по отношение на Одринска Тракия. На 4 януари 1913 г. посланиците на Австро-Унгария, Германия, Италия, Франция и Англия в Цариград подават колективна нота до османското правителство, с която го приканват да отстъпи Одрин на България и да предостави егейските острови на разпореждане на Великите сили. Правителството на Кямил паша взема решение да се подчини на нотата, но ден по-късно (10 януари) е свалено в резултат на държавен преврат, извършен от младотурските дейци Енвер бей и Талаат бей. Новото османско правителство начело с Махмуд Шевкет паша протака отговора си на условията за мир и на 16 януари съюзниците прекъсват мирните преговори.
В хода на бойните действия, подновени след младотурския преврат, османците търпят тежки поражения при Булаир (януари 1913 г.), Янина (февруари) и Одрин (март) и са принудени за втори път да искат мир.
Заседанията на Лондонската конференция са възобновени на 1 май нов стил 1913 г., но се проточват заради конфликта между Черна гора и Австро-Унгария за Шкодра. Още през март по настояване на австро-унгарците Великите сили се договарят градът да влезе в пределите на бъдещата албанска държава. В края на същия месец силите (без Русия) устройват военноморска демонстрация в Адриатическо море до черногорския бряг. Въпреки това на 23 април черногорските войски влизат в крепостта, опразнена от турския гарнизон. В отговор Австро-Унгария заплашва, че ще прати войски в Северна Албания, и, по съвет на руския император, черногорският крал Никола отстъпва от Шкодра.
