Мнозина историци допускат, че във Велчовата завера е участвал и Уста Колю Фичето. След впечатляващия мост при Бяла, за който Феликс Каниц споделя, че е най-голямото подобно съоръжение на Балканите по онова време, Никола Фичев става близък на губернатора на вилаета – Мидхат Паша. Нему се поверяват най-значимите градежи в Северна България. Според привържениците на идеята, че Колю Фичето е участник в Заверата, единствената причина той да бъде пощаден са майсторските му умения, заради които османските власти са си „затворили очите”. Какви родови спомени се пазят от наследниците на самоукия архитект – за Общинското радио сподели неговият пряк потомък Константин Фичев.
„Относно Велчова Завера, аз лично съм питал дядо ми, който не казвам че може да е 100% сигурен, но за мен неговото мнение е много важно и ценно. Той казваше, че няма преки доказателства, че Колю Фичето е участвал пряко във Велчовата завера”, разказа наследникът на бележития възрожденски род. По негови думи, тази идея е прокламирана през 70-те години на соц-а, най-вече чрез различните строителни задруги, които по политико-идеологически причини искали да придадат допълнителна революционна нотка към образа на Първомайстора. „Аз нямам нищо против тази идеализация на образа, но когато става въпрос за историческата наука, това не е в нейна услуга”, категоричен е Фичев. Още повече, че преди 70-те идеята за участието на Фичето в Заверата не е изобщо популярна.
Оскъдицата на документи е най-големият проблем в родната история, смята Константин Фичев. Практически такива почти не съществуват до 50-те години на 19 век. Всяко събитие се установява посредством догадки и архивна информация от съседни страни. У нас дори черковните книги с имената на кръстените новородени са рядкост, дали са унищожени от гръцки духовници или се превръщат в по-масово явление едва след възстановяването на Българската екзархия – можем само да гадаем. „Това е проблем на науката. Убеден съм, че в Турция има изключителен брой материали и архивни единици, които биха представлявали голяма ценност за българските историци. Много от османските архиви са унищожени, но и много са пренесени в Истанбул, след Освободителната война”, припомня Фичев.
