Интервю

ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ – ПРИЛОЖНИЯТ МОЛИТВЕНИК

На 20 януари почитаме паметта на Св. Патриарх Евтимий – Мистик и воин – един от 13-те поименни безсмъртни българи в идеята на Ваклуш Толев за Ден и Дом-светилище, посветени на тях.

Евтимий „Изрази мистичния дух на българина чрез исихазма!

Не позволи да угасне огънят на българската вяра!

Търси вътрешната светлина и опорност в съприкосновеността човек — Бог. Когато става патриарх, въвежда в нашето християнство учението за безмълвната молитва, която ни служи в пет века без официална Църква и олтар да си палим кандило за несмутена бъднина. В душите ни исихазмът като вътрешно съзерцание е нашата опорна устойчивост — не непоколебимост, а убеденост! Културата на великото безмълвие ни съхранява в идеята за национална същност”.

 

За ролята на Патриарх Евтимий при съхраняване на българския дух чрез исихастката култура разговаряме с Атанас Тодоров от фондация „Безсмъртни българи”. 

 

Г-н Тодоров, какво представлява идеята за 13-те поименни безсмъртни българи? 

-Идеята за утвърждаване на Ден и изграждане на Дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи не е идея за спомена, тя е път за бъдеще. Още през 1993 г. Ваклуш Толев в едно свое слово за Цар Борис III дава тази идея, като по-късно посочва и личностите, които да влязат в този Дом-светилище. Оттогава инициативата придобива национален характер – има подкрепата на много общини, институции и личности, и става неизменна част от културния календар на България.

13-те безсмъртни българи не са предмет на статистика или анкета, те не са определени от биография или фактология. Те са изведени лично от Автора на идеята чрез прозрение за тяхното национално предназначение. Предназначение, което въплъщава безсмъртните характеристики на българския национален дух. Това е тайната. Националният дух – духовното вълмо на един народ, излъчва своите белязани – цезари и жреци, които стават образци; излъчва своите личности, които ведно с личната си посветеност осъществяват историческата провиденция. Кхан Аспарух – Основател, княз Борис I – Покръстител, цар Симеон – Просветител, Васил Левски – Икона на българската свобода… – всички тринадесет безсмъртници са най-жертвените служители на нацията. Затова г-н Толев ги нарича българският социален учебник на приложна отговорност и национална доблест. Те са необходим социален учебник, не за самочувствие, а за историзъм; те са идеи за път за бъдеще. Това са 13-те поименни безсмъртни българи – те са аспекти на националния ни дух! А щом са аспекти, всеки от нас като българин носи частица от тях като дух. Във всяка от тези личности можем да намерим опора и личен път, във всяка – образци на жертва и доблест. Техните книги на живота са скрижали за възпитанието ни в овладяване на Духа! Затова и когато понякога четем за тях, трябва да махнем очилата на фактологията и да ги потърсим като вътрешни принципи у нас.

–          Защо Патриарх Евтимий е един от тези 13-сет поименни безсмъртни българи?

–          Св. Патриарх Евтимий е характеризиран като мистик и воин – едно много особено съчетание. За него Ваклуш Толев казва: изрази мистичния дух на българина чрез  исихазма! Изрази, набогати – защото аскетичният български дух е носил своето още от древността.

Българите със своето духовно битие – тангризмът, имат няколко пристана: докосват се до мъдростта на азиатските пустини, минават през дуализма на Персия, след това в нашите земи ги облъхват веянията на Византия – за да стигнат в пътя си до триличното единобожие на християнството. Покръстването, което осъществява княз Борис I, снема Орендата и извежда Светия Дух в служение, то пререгистрира мистичния дух на българина в признание на олтар! И точно изчистената ни душевност, неразкъсвана от многобожие в епохите, позволява да приемем и приложим най-мистичното учение в християнството – исихазмът.

Патриарх Евтимий е една изумителна личност. Наистина неизмеримо голям по вдъхновение божествено и по възможности. Той е не само богоносец, не само теолог, не само патриарх – той е една култура в историята ни (а и в историята на другите православни народи).

Безспорно, универсалната личност е била белег на Средновековието, задължителна е била всемирната, универсалната култура. И Евтимий е минавал своите подготовки – в школи и моления, в знания и посвещения. В Константинопол, Света Гора, Зографския манастир… Но е носил и своята посветеност от миналото. Или както казва Ваклуш: този белязан от съдбата и подготвен от времето посветен

Евтимий е ученик на Теодосий Търновски – родителят на българския исихазъм! И още като ученик той осъзнава предназначението си…

В „Житие на преподобни Теодосий Търновски“ патриарх Калист (който е съученик на Теодосий при Григорий Синаит) пише за един особен момент – че Теодосий в своите моления, в момент на всеотдайно съзерцание, получава едно от големите видения за Средновековието, свързано със съдбата на България. Той вижда приближаващото злокобие и на своя доверен ученик Евтимий предрича, че ще приеме съдбата на една страдна държава, която ще погине от турското нашествие. Патриарх Евтимий ще носи тежката съдба да склопи очите на една хилядолетна държава.

Така Евтимий е знаел какво го чака – верига и апостолско гонение. Но както пише в „Жития на светиите“: тия мрачни изгледи за бъдещето даваха само прозорлива дълбочина на погледа му да вижда ползата от своята дейност в историческа далечина. Това е историзъм, това е себесъзнание за отговорност и служение! Ето какво е носил в душата си този мистик. И след кончината на патриарх Йоаникий II през 1375 г., Евтимий приема предназначението си да стане Търновски патриарх, духовен глава на Българската православна църква. И когато става патриарх, въвежда в нашето християнство учението за безмълвната молитва. Учение, което зида незрим олтар в дните на робството.

Трябва да кажем, че исихазмът, макар и да е мистично учение, не е нито ерес, нито секта в Православната църква. Докато адамитството, варлаамитството, богомилството и други течения са осъдени и третирани като ереси, исихазмът на официален църковен събор през 1351 г. в Константинопол, е признат, приет и приложен като църковно християнство и официално религиозно изповедание. Така че и сега, когато някои се възхищават на едно богомилство, например (което е дуалистично в същината си), нека отгърнат страници от нашия исихазъм. Историята в това отношение е показателна – едните са отрицатели на държава и църква, другите са висши дипломати и духовници, патриарси и съветници на короната! Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий, Ромил Бдински, Григорий Цамблак, Киприан… – това са личности, които със своята исихастка култура пишат в духовните летописи и на други народи. Това е и задачата на жреца – не да отрича светското, а да го одухотворява в неговата историческа пътнина. Затова Ваклуш казва, че история се прави от волята на цезаря и винаги с молитвата на жреца!

-Според Учителя на Мъдростта Ваклуш Толев мистичността в исихазма е вътрешен живот на святост и съзерцание. Какво означава това? 

-Исихазмът като приложна молитвеност изработва една схема в два етапа – праксис и теория. Праксисът дава известни нравствени правила за да се усмири и надмогне външният човек в трите му материални дадености – биология, емоционалност и мисловност. Това е най-общо идеята за чистота в образа. А теорията (или видението) е вече идея на съзерцанието, което събужда подобието. Затова мистичността е вътрешен живот на святост и съзерцание! Мистицизмът, казва Ваклуш, чрез съзерцанието овладява ума, за да бъде покорен в пробега за интуицията! Не се отрича мисълта, а се очиства, за да прошари в нея интуицията. Тогава мистикът става реален в реалностите на идеите и в същото време – все по-фин в преценка на реалностите… Това е приложен мистицизъм.

Разбира се, и в съзерцанието има йерархии. Едно е да изследваме някакъв обект с очите си, друго е съсредоточието на ума като начална формула на овладяването му – и съвършено различно е съзерцанието на една велика идея. Има йерархия на съсредоточието и йерархия на зрението, има и йерархия на молението. А за междинните въжделения още Григорий Синаит е казал: Когато в безмълвие очакваш да бъдеш с Бога, никога не приемай каквото и да било чувствено или духовно, което ти се представя образно нито извън, нито вътре в теб, та дори това да е образ на Христа или видим ангел, или обликът на светец, нито даже светлина, просветваща и мечтателно отпечатваща се в ума… Колко наясно са били исихастите с тези неща. Защото висшето съзерцание няма образни форми, то надкрачва формените светове – астрални и мисловни… (А сега често можем да прочетем как някой видял Бога или говорил с него. Без да знае, че духовността има един основен белег – културата. И, че по нивото на донесеното и усвоеното от душевността може да се усети йерархията на изживяното. Ако духовността у нас се е събудила, тя изработва и съответната култура – ако не се е събудила, претенцията попарва и най-малката будност.)

„Исихазъм“ го превеждат понякога като мълчание. Знаем, че по-правилно е значението „безмълвие“. Защото мълчанието е упражнена воля на принуда, то е насилие да спрем глаголстването – външно или вътрешно, в мисъл или ларинкс. А безмълвието е вътрешно съгласие, на всички у нас – мисли, чувства, стихии… След като целият външен образ е стихнал, безмълвието става затишие на съзерцанието! Това е вече посвещение, с което човек сменя себе си, преобразява се. И затова исихастите съзерцават Таворската светлина, а всъщност – светлината у себе си.

Но исихазмът не е само мистика. В ученията за духовната молитва мистиката е метод за пробуда, не за бездействие. Това е и Патриарх Евтимий – мистик и воин, той е приложен молитвеник! И затова, когато царят е далече, той поема защитата…

-Патриарх Евтимий остава жив при обсадата на Търново, но е пратен на заточение. Народът го изпраща с думите: „На кого ни оставяш, добрий пастирю?“ — „На Светата Троица — и сега, и навеки!“, отвръща той. Какво е неговото велико предназначение? 

-Това е един наистина изумителен израз, оставен в историята ни. На Светата Троица ви оставям – и сега, и навеки! Можем ли да си представим енергията, властта на словото, с която посветеният съхранява националния ни дух в бъдните дни на робството!? Това не е заклинание, това е послание! И в книгата „Духовните дарове на България“ този момент е характеризиран с особена дълбочина. За този съдбовен акт Ваклуш Толев казва: Това е една наистина голяма будност, с която Патриарх Евтимий прави на българите път, въоръжава ги с търпение и им вдъхва вяра, с която след това будителите ни ще се наредят в онова голямо огърлие на нашата история. Ето какво прави безмълвника – слово, което светителства; слово, което свещенодейства! Това е една висша енергия за бъдното Будителство, което след това с плеядата наши будители ще се разлисти в трите големи клона на Освобождението – лъча на молението, лъча на просветата и лъча на бунта. Това прави Патриарх Евтимий, това е и великото му предназначение – именно светостта на исихаста да поеме вибрацията на историческия и националния дух и да го брани.

-Когато се въвежда новата култура на исихазма се създава и нова школа – третата, голямата школа, която предварва Ренесанса — Търновската. Но исихазмът е големият стълб в храма и на нашето будителство. Защо ? 

-Знаем, че Евтимий е баща на една езиково-правописна реформа, с която коригира езиковите пропуски и правописни правила; той внася нови понятия и категории във философското мислене и уточнява етимологията на много от християнските догмати. Той преди още да стане патриарх ревизира българския език, като го прави много по-уточнен по отношение смислеността му. Ето как мистикът, молитвеникът – безмълвникът префинва словото! Какъв усет трябва да е имал, до каква степен трябва да е било вътрешното му зрение, за да намери по-точни форми и понятия, които дават дихание на мисълта ни. А всяко понятие и термин е образ – това са начала, с които умът и душата ни работят. И както казва Ваклуш: да се намерят съответстващи думи на най-възвишените понятия, това е израз на гениалността на Евтимий.

Патриарх Евтимий създава великата Търновска книжовна школа, която по законите на провиденцията е едно превъплъщение на Преславската книжовна школа. Затова и с основание понякога казваме, че тази епоха е един втори Златен век – на култура и държавност.

Разбира се, нашествието на мюсюлманството ликвидира държава и институции, но не може да махне исихасткото начало в душите ни. То е вече дълбоко глиптирано, то е същност у нас. Това е и големият стълб в нашето будителство. Исихазмът мотивира устойчивостта, защото е посветеност и съзерцание; той оставя вътрешната същност на човека будна в люлката на робския сън. Тогава, когато ни отнемат храмовете, ние в личния си дом имаме безмълвната молитва. В олтара у нас – диханието на Твореца! Така този народ, който само петдесет години можа да живее в един аскетичен урок на исихазма, се заключва в своя вътрешен храм. В моление не за оцеляване, а за единство.

Учението за екстазата не само подготвя битието на българския народ за отстояване. България има доблестта да изпълни и едно историческо предназначение – да омекоти удара на азиатската варварщина, насочен към цяла Европа. Така ставаме духовна стена, която устоява. А това в столетията облагородява и вътрешно обезсилва нашественика…

-Има ли исихазмът бъдеще? 

-Има една кратка съпоставка, която може би най-добре дава характеристика. Когато говори за богомилството Ваклуш Толев казва: Историята загръща в страниците си онова, на което бъдещето не е отредило место! (Разбира се с отговорна преценка на тази култура.) А когато говори за исихазма, казва: Исихазмът е мистичността, която ще влиза в бъднините на човечеството чрез Учението Път на Мъдростта. Мисля, че тази идея крие отговора.

Да благодарим на Небето, че историята ни е богата на личности с дух и култура! Тези тринадесет безсмъртни българи нямат нужда от нашето признание, ние имаме нужда от тяхното присъствие. И каквато и да е нагледността сега, нека не забравяме, че битието не се определя от нагледността, а от духовните ценности.

 

Share on FacebookShare on Google+Pin on PinterestTweet about this on TwitterShare on LinkedInShare on RedditBuffer this pageEmail this to someone