Култура

Платната на Иван Христов от старата столица са най-многобройния цикъл в творчеството му

„Убедих се, че годините водят до умъдряване. Разбрах една неписана истина – кьщата не е само къща, а духът на онзи, който е живял в нея. Земята не е само земя, а историята на тези, които са живели на нея“

Иван Христов (1900-1987) е роден във Видин.                         Потомък е на стар тревненски род.   Дядо му прави всичко възможно да се грижи по-най-добрия начин за своите 14  наследници и успява. Четири от децата му завършват висше образование. Сред тях е и бащата на художника, който  получава юридическо образование в Гренобъл и Лозана. След завръщането си в България като млад съдия той обикаля със семейството си из страната. Така от ранна възраст неговия син се свързва с природата.

Като ученик Иван Христов  прерисува илюстрации от списание „Картинна галерия“ и ходи на уроци по цигулка. Родителите му полагат грижи да си изгради широка обща култура и го възпитават в духа на семейните ценности и традиции на трудолюбие и постоянство. През 1919 г. завършва II-а мъжка гимназия в София и се записва в Юридическия факултет на Софийския университет по желание на баща си.  Записва се и като частен ученик в ХИУ по свое желание. Постепенно  отсъствията от занятия в юридическия факултет нарастват за сметка на посещенията в рисувалното училище.

„По-добре художник, отколкото лош съдия“, решава по отношение на неговия избор баща му. Като студент (1920-1925 г.) отделя време и за друго свое увлечение и устройва музикални вечери с участието на свои колеги. След като се дипломира, заминава на специализация в Мюнхен където остава две години. Там среща Кирил Цонев и намира подкрепа сред неговите приятели. Те изпращат клиенти, на които младия художник рисува портрети.  С портрета обаче го разделят капризите на хората. Иван Христов не желае да ограничи творческата си свобода, за да се приспособи към изискванията на поръчителите и се насочва към пейзажа.

След завръщането си в България се установява в Трявна, където работи като учител по рисуване в дърводелско-резбарското училище. Там организира сбирка от старинни предмети, поставя на учениците си задача да рисуват вещи от народния бит, съхранени в домовете им. Той е един от основателите на музея в Трявна  и дарява свои картини за основаване на местната художествена галерия. По-късно се премества в Пловдив, където е художник към Народния музей, а след това до края на живота си остава художник на свободна практика.

Велико Търново в творчеството на художника

Иван Христов се възползва от всяка възможност, за да се върне града, който го вдъхновява. Платната от старата столица са най-многобройния цикъл в дългогодишното му творчество. „В Търново отидох за първи път като ученик. И още тогава, макар по-късно често да  се случвах далече от него, заживях с виденията си от този град. Като влязох да следвам в Художествената академия, пак често го навестявах и прекарвах в него целите си ваканции“ , разказва художникът в свое интервю. Продължава, че за него градът от миналото, когато все още са запазени стари сгради, живи свидетели на епохата си, е по-романтичен от съвременния му облик, резултат от застрояване и разширяване. Според него е важно поколенията да помнят, че Търново е град, създаден от най-даровитите български строители. И по тази причина основно задължение на отговорните за новото строителство, което спазва много по-различни изисквания, е да не се прекъсва нишката, свързваща настоящето с миналото и историческото, културно и архитектурно наследство.

Любими места за него остават улица „Гурко“, Янтра, Царевец, Трапезица, Арбанаси  и Преображенския манастир. „Вярно е, че те са рисувани и ще бъдат рисувани от десетки творци, обаче сигурен съм, че никога няма да отегчат зрителя, тъй като всеки автор вижда в тях нещичко по свой начин“. През дългия му творчески път Велико Търново остава „най-богатия залеж на нашата националност“ за художника, чиито творби притежава и художествена галерия „Борис Денев“

Подготвил материала: Мирослава Георгиева – изкуствовед в ХГ „Борис Денев“