Днес във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” започва шестата международна научна конференция „Балканите – език, история, култура”. Преподаватели, изследователи и докторанти от Албания, Босна и Херцеговина, Гърция, Полша, Румъния, Русия, САЩ, Турция, Сърбия, Хърватия ще изнесат доклади, свързани с балканското езиково пространство, бит и култура, религия и всекидневие, литература.
Със свой доклад за творчеството на румънския писател Мирча Картареску ще се включи и великотърновският преподавател проф. Иван Станков. Снощи той представи първата си белетристична книга „Спомени за вода. DM” (2014) пред клуба „Приятели на книгата” към НЧ „Надежда”. Освен за книгата, писателят и членовете на клуба обсъдиха темите за българското село, наречения от Радичков „мистичен и див” северозапад, както и магическия реализъм.
Коментарът за магическия реализъм бе провокиран от въпроса на търновската писателка Светла Андреева, която е съзряла елементи на течението в разказите на Иван Станков. Писателят пък веднага отвърна, че когато е излязла книгата му „Спомени за вода”, по радиото съобщили за смъртта на Маркес – може би най-видният представител на стила.
При магическия реализъм фолклорни и магически елементи се вмъкват в привидно реалистичния контекст. Този похват е използван в различни култури и епохи, но днес се свързва най-вече с латиноамериканския литературен бум през 20. век. Класически текст на магическия реализъм е романът „Сто години самота“. Други известни представители на това направление са Жоржи Амаду, Марио Варгас Льоса, Карлос Фуентес, Алехо Карпентиер, Мигел Анхел Астуриас, Исабел Алиенде, Лаура Ескивел.
За един от проводниците на течението у нас се смята Васил Попов, а някои български критици определят Йордан Радичков като виден представител на магическия реализъм в България.
Според проф. Станков балканската литература има шанса да се впише в стила на магическия реализъм:
„Ние, като европейци, много харесваме магическия реализъм, защото е нещо различно. Латиноамерикаците обаче не смятат така. Самият Маркес казва: Какъв магически реализъм? Ние така мислим, така виждаме света. Разбира се, че всички тези писатели са европейци – Алехо Карпентиер, за когото Маркес казва, че са излезли изпод шинела му, е европеец. Всички от големите представители на магическия реализъм са минали през европейската школа. Но тази школа е дисциплина на художествената мисъл. Докато онова, което те имат като основа – индианският примитив, шарената картина за свят, красотата на смъртта – е друга визия за живота. Тези хора все още живеят в един много красив примитивизъм. Николай Звезданов ми разправяше как на мексиканските погребения хората се смеели, раздавали захарни черепчета и всичко било едно голямо тържество…
Мисля че Балканите имат огромната привилегия да бъдат единственото европейско място, което се родее с картината за свят на латиносите. Големият шанс на Балканите е да се впише в това виждане за света. Балканите са на една ръка разстояние от примитивната фаза на културата си, защото, например, когато бях дете, половината от хората в моето село не знаеха да пишат. Те консумираха устната форма на културата. И това е било така в много български села. Вижте как танцуват чехите или унгарците – дисциплинирано и салонно, докато ние, на Балканите, танцуваме диво, по нестинарски. А това е много красиво и трябва да бъде литературизирано. В „Рапорт пред Ел Греко” Никос Казандзакис има такива Маркесови изречения… Героят излиза от манастира, вижда бадемово дърво и му казва: „Брате, поговори ми за Бога”, а бадемът разцъфва. А когато баща му го води да целуне нозете на обесения му чичо, той казва, че е целунал краката на свободата – такова нещо французин няма как да напише. В Германия или Франция не могат да се родят писатели като Исмаил Кадаре или Милорад Павич. Ние все още плюем в пазвите си или заобикаляме, ако видим на пътя си черна котка. Всеки от нас носи в съзнанието си песни и приказки, които баба му му е разказвала, всичко това, което наричаме филогенетична памет, е толкова живо в нас. В началото на 20. век българската литература, в лицето на Яворов, Лилиев и др., съзнателно и радикално се отдалечава от тези неща, за да може да се види отстрани и да разбере себе си. Но през 20-е години литературата ни се връща към магическото мислене – Фурнаджиев ще напише „като свиня нощта се черна тръшна”. Затова, аз смятам, че е задължение на балканската и на българската литература да държат жива тази традиция, да се литературизира този примитив.”
Снимка: youtube: „ЛАЗАРИЦA“ по Йордан Радичков
