Коментари Култура

Забравените съкровища на Търновград. Интервю с Константин Фичев – внук на Първомайстора

 В средата на юни Общинската туристическа агенция “Царевград Търнов” създаде средновековната криминална игра “Тайната на 9-те ключа” в крепостта Царевец. Тя дава шанс на туристите в старопрестолния град да се докоснат до живата история на Велико Търново по един атрактивен начин, в търсене на изгубените съкровища на средновековието, а самият формат вече втори месец се радва на изключителна популярност.

Подобна приключенска история, но със съвсем реален сюжет, свързан с търсенето на изгубени съкровища по карта,  сподели в ефира на Общинското радио Константин Фичев – прекият наследник на гениалния архитект и първомайстор Никола Фичев. Още миналия септември, тук – в старата българска столица той попада на една забравена реликва, съхранена невредима и безизвестна близо две столетия под сводовете на черквата “Св. Св. Кирил и Методий” в кв. “Варуша”. Неговият разказ започва така:

– Аз много трудно успях да опиша емоциите, които ме владееха тогава, понеже всичко стана, както обикновено – случайно. Големите и хубави неща се случват така. Десислава Вутова, моя приятелка от музея в Троян, изпрати преснимана страница на книга за кованото желязо през Възраждането, издадена още през 50-те години на миналия век. По страниците й, в множество образци бяха представени различните начини на обработка в този занаят по онова време. На една от всичките тях бе нарисуван свещник с формата на кръст, за него пишеше, че е изработен и подписан от Уста Колю Фичето при строежа на храма „Св. Св.  Кирил и Методий“ през 1861 г., дарен впоследствие на черквата. Тогава тя се е казвала все още “Св. Атанасий”, а реликвата се оказва изключително интересен извор на информация сама по себе си, тъй като не са много образците, които са подписани от него по това време. Не бях посещавал черквата, но бях решен със сигурност да го направя в първия удобен момент. Господ си знае работата – малко след като Деси Вутова от троянския музей ми изпрати снимките, получих покана от Любо Марков и неговата любезна съпруга, които стопанисват хана “Хаджи Николи” – гостувах им, за да се запознаем и фактически с това пътуване – тогава успях да отида до черквата. Бях чел, че храмът е пострадал от разрушителното земетресение през 1913 г., бил е ремонтиран – не знаех дали изобщо този кръст все още съществува, имах притеснения, че може да е прибран в митрополията някъде, или да е преместен другаде. Но усещах, че има някаква, макар и нищожна вероятност свещникът все още да е там и да се пази. Огромно беше изумлението ми, когато влязох вътре и първото нещо, което видях бе точно неговия силует. Изключително вълнуващо преживяване, направих опит да го опиша в една статия, не знам доколко съм успял.

– Кои други черкви посетихте тогава?

– Тогава не успях да посетя всички сгради на Колю Фичето в Търново, но винаги идвам при черквата “Св. Св. Константин и Елена”, тя е много специален храм за моето семейство още от построяването си. Неслучайно –  аз съм Константин, моят дядо беше Константин, неговият дядо също, а дядото на дядо ми е внук на Колю Фичето, фактически. В моето семейство има много голяма наследственост към това име. Аз смятам, че нищо не е случайно. И самият Майстор е харесвал най-много тази си черква, знае се в семейството, това върви като спомен от тогава. Всеки път се отбивам в нея, но никога не съм имал възможност да обиколя абсолютно всичките му черкви – това е една идея, която бих искал да осъществя занапред.

– Вие имате отношение към културните паметници у нас. Като общественик – по Ваше мнение – в каква посока трябва да вървим, що се касае до опазването им?

– Това е много голяма, тежка тема, може би сте чували за инициативата, която подехме с фотографа Здравко Йончев за Къщата с ягодите. Тогава за пръв път се разшумя за паметници на културата, които в голямата си част са придобити от мулти-милионери, нарочно ги оставящи ги да се разрушат, за да придобият ценен терен в централните градски части на десетки градове – това е практика. Помните и складовете в Пловдив. Разбира се, има и други случаи – когато през годините родът се е умножил, собствениците са много  и не могат да се разберат как да стопанисват имотите си. Но смятам, че трябва да има, а то и има специално законодателство, то следва да се спазва, за да се съхранят тези сгради. Явно все още не е приоритет за държавата, а това е много жалко. В Търново имаме добър пример – ханът “Хаджи Николи”, купен от частно лице и възстановен по изключителен начин.  Мястото живее  много добър социален живот, в най-добрата степен която може – според мен. Законодателството трябва да се пази. Държавата трябва да си търси интересите. Собственици, които не са благосклонни да спазват задълженията си – към тях рестрикцията трябва да бъде голяма. Поне в София има движение в тази посока. Трябва да има постоянство в тази насока, от държавата, от регулационните органи, трябва да се следи за спазването на законите.

– Едно време сякаш по-различно е било отношението на самите хора, на гражданите към наследството. За Вашия предшественик знаем, че сам е побирал строителните материали – избирал е конкретни дървета в горите, камъка също – на място от кариерите, всичко това – за да бъде градежът “вечен”…

– Ами ние виждаме и в днешно време, че който иска да свърши една работа както трябва – той трябва сам да следи целия процес – от началото до края. Това явно е максима, която важи за всяко време. И е нормално да е така. Когато човек я следва – си личи, че нещата се развиват, резултатите са явни. Аз много скърбя за тези паметници на българщината, които сякаш са оставени нарочно да се разрушат. Това подсказва едно такова общо падение, нарочно причинено, насила – това е много жалко и не мога да си го обясня докрай. Трябва да се мисли в тази насока – защо позволяваме по този начин да се държим със себе си реално или някой да се държи с нас – начин, който не е достоен, в крайна сметка. Защото ние сме къщите – ние представляваме тези архитектурни паметници и те представляват нас. Ние сме те, трябва да се грижим за тях, както се грижим за себе си. Дано това да има по-положително развитие занапред.

– Наскоро, за пръв път от десетилетия отвори врати черквата “Св. Св. Константин и Елена”. Търновският владика от години призовава църквата-музей “Свето Възнесение Господе” на историческия хълм Царевец да се превърне в православен храм, а действително – най обичаният от поколения търновци храм – този в който повече от век са се черкували с вяра и желание, този която  – бих казал е и по-ценен, защото е автентичен –  стоеше пуст. Необходими са още много усилия по реставрацията му, но имаме ли сила ние-гражданите да съдействаме за този процеси  да го “форсираме”, така да се каже?

– Естествено, че може да се оказва натиск… даже е необходимо. С писма, с възражения към институциите, които би трябвало да се занимават със стопанисването на сградите. Те трябва да бъдат ангажирани с общественото мнение във всяка минута. Аз смятам, че общественото мнение ще бъде в полза на храма – без никакви други обструкции, сигурен съм в това.

– И това трябва да се случи час по-скоро, защото пукнатините са много по-бързи от бюрокрацията.

-Да, явно така излиза. Дядо ми почина на 22 февруари т.г., лека му пръст. В неговия архив намерих много интересни документи – как търновци са направили нещо като инициативен комитет и са писали през 1915 година до тогавашния военен министър ген. Иван Фичев, като го молят, да бъде направено така, че да бъде възстановен храмът, пострадал от земетресението през 1913 г.  Явно е имало последствия от това писмо, защото са текли реставрационни, но времето пак си оказва влияние.

– Eдин друг храм е пострадал от същото земетресение  – “Св. Спас

– Изключителна черква. За съжаление – в момента ние можем да наблюдаваме само буйната растителност в нея и извън нея. Тя даже е в непосредствена близост до “Св. Св. Константин и Елена”. Имам чувството… и то не чувството, а съм сигурен даже, че това което можем да наблюдаваме, не е случайно. Щом българската нация в момента позволява храмовете й да бъдат в това състояние – значи нещо не е наред. Това трябва да ни каже, че има нещо, върху което трябва да работим – по себе си. Със сигурност… Нямам сили даже да го обсъждам – това е много показателно за нас.

Share on FacebookShare on Google+Pin on PinterestTweet about this on TwitterShare on LinkedInShare on RedditBuffer this pageEmail this to someone