Култура Любопитно

Публикуваха биографията на Георги Живков

Георги Живков е революционер, просветен деец, първи кмет на Велико Търново, неколкократен народен представител, три пъти председател на Народното събрание, два пъти министър на народното просвещение, за кратко и министър на финансите, Регент на княжество България. По случай 25 юни – датата на назначаването му за първи кмет на Велико Търново, Ви представяме за първи път неиздавания ръкопис на биографията му, написана от сестра му Виктория Живкова. Биографията на Георги Живков и снимките в публикацията са публикувани от Инициативния комитет за издигане паметник на ген. Сава Муткуров във Велико Търново.

 

Биография на министъра Георги Живков от Виктория Живкова /Вела Благоева/

 

На 24 априлий 1899 година почина Г. Живков, бивш регент и министър на народното просвещение в България, един от старите деятели още при възраждането на младата страна, на когото девизът по народното просвещение бе: „Повече светлина, повече светлина!“ Той е излязъл от учителската среда и заслужава внимание живота му в това отношение: как из скромен народен учител той достига до найвисокий пост в княжеството и какви заслуги е принесъл на отечеството си като обществен деятел.

При живота си тоя скромен труженик е избягвал всеки похвали, даже хули и клевети е търпял, само да не би да почне оценки на неговите заслуги. Тази негова отличителна черта в характера е дала повод на мнозина да хвърлят кал връз името на един истнски патриот. Обаче подир неговата смърт ние можем да направим една безпристрастна оценка на негова труд; това е целта на неговото жизнеописание, което даваме на нашите читатели. Още от цветущата си младост, на 18 годишна възраст Г. Живков почва своята просветителна деятелност в малкия български градец Ески Джумая (днешно Търговище). Роден в Търново през 1844 г. той получи образование в родния си град под ръководството на един от нашите най-добри учители в турско време, каквито и сега мъчно се намират у нас, Н. Михайловски. Подир тази подготовка баща му е искал да даде на своя Георгя специално образование. С тази цел той го праща в Цариград, дето младият момък се подготвя по френски език да постъпи в турското медицинско училище. Но скоро след постъпването си в това заведение, дето се преподава на френски език, Живков се отказва от медицината, не заради езика, а защото не му била присърце тая специалност. Баща му Атанас Басмаджията, както го прекарваха по стария негов занаят, бе богат търговец, имаше и средства, и доста развит човек бе, макар и да не е имал голямо образование. Той можеше да издържа сина си и в друго училище, но се отказа да му помага, защото обстоятелствата му побъркаха. Търговските предприятия на баща му през тази година дадоха такива резултати от панаирите, щото той бе принуден като честен човек да ликвидира. Тогаз бащата остана да чака от най-големия си син Георгя помощ. Нуждата накара младия студент да дири работа, за да помага на западналото си семейство. Баща му очакваше, че син му ще се възползува от неговата добра репутация и връзки в Цариград. Но Георги се не съблазни от бързото обогатяване чрез търговия. Него влечеше друга деятелност за народно свестяване от една продължителна летаргия. Всички млади сили в България бяха насочени към тази светла точка по онова време. Очите на стари и млади бяха обърнати към училищата, отдето българите очакваха национално съзнание, черковна и политическа независимост и премахване не несносното турско робство. Този идеал, народната просвета, прегърна и новият народен учител Георги Живков, с него той легна и в гроба. За другар в българското народно училище в Ески Джумая Живков имаше български поет П. Р. Славейкова. Това другарувание оказа найблаготворно влияние над младия неопитен учител. Тук по примера на П. Р. Славейкова, Живков почна да работи упорито над своето самообразоваие, което непрекъснато после продължаваше през всичкото време на учителстуваванието си във Варна и Русе. В последните два града Живков преподавал в класните училища френски и български език. Той не бе учен, но начетен човек, който се е издигнал умствено със собствените си сили. На това много му помогна иностранната литература. Той се ползуваше от френския и немски език. Тъй със залягане Живков е достигнал образованост на една всестранно развита личност, каквато малцина притежават даже при едно систематическо образование. Това само може да се каже за възпитанието на Г. Живков. Майка му Неда е била много изнежена жена от едно богато семейство. Тя не можеше да има особно влияние на сина си, освен да го гали и да му внуши оная кротост и скромност, която съставлява отличителна черта у Живкова. Дружбата на дяда Слевейкова с Живкова се простира не само на пропрището на народното просвещение, но и на политическото поприще до освобождението и подир освобождението на България. Когато дядо Славейков издаваше своя вестник „Македония“ в Цариград , Живков взимаше живо участие в нелегалната българска преса в Букурещ. Той закачаше своя учител по черковния въпрос в смисъл: „не черковата ще спаси раята, а Караджата“. Дядо Славейков не му се сърдеше за това и те водеха приятелска преписка, или с особни пратеници се спогаждаха. Един такъв пратеник от Цариград и стана причина да напусне Живков отечеството си. Дядо Славейков, сам подведен от едно лице, на което името не искаме да споменаваме, защото не е между живите, изпраща го до Живкова в Русе с особна мисия до българските имигранти във Влашко. Живков завел цариградския партеник в Гюргево, дето го препоръчал на приятелите си. Срещата станала в българското кафене на Ив. Кършовски. Там подлагат пратеника на проверка, услужват му по най-деликатен начин: разпечатват писмата му, които той пише в Цариград, турят на ръка парите му, колкото е имал в себе си, и препоръчват от своя страна пратеника до дяда Славейкова да се пази от него, защото бил турски шпионин. В кого ли не се съмняваха горките изгнаници! Подир тази случка приятелите на Живкова от Влашко го подканят да напусне Русе, защото шпионинът ще го издаде на властите. За него обаче емигрантството не бе тъй лесно, тъй като той поддържаше семейството си. От тая страна неговото емигратство бе голям удар за семейството, особено за майка му, която безумно обичаше своя Георги. Той за нея бе радост в живота и нейна гордост, той бе и нейна яка опора. От друга страна тая нежна майка дотолкова бе изнежила своя любимец, щото емигрантския живот, пълен с лишения, не бе по неговите сили. Естествено, че тези обстоятелства го накараха да упорствува, когато неговите приятели му указваха опасността. Но един ден секретарят на французското консулство в Русе, Мушински, обади му, че валията знае вече кой е автора на „Писма из България“, печатани в букурещкия вестник „Свобода“ и няколко екземпляра от този вестник, които се пръскат от Живкова в Тунавилает / Дунавският вилает/ са заловени от властите. Него, Живкова, считат за опасен „комита“ и той няма да сдобрува, ако чака още в Русе. Мушински приятелски настоява да се махне час по-скоро от Турско, дордето не са го пипнали властите. Живков на същия ден подир това съвещание с г. Мушински мина от Русе на срещния бряг в Гюргево, дето прекара 68 и 69 години най-тежък емигрантски живот. След тия две години безплодно скитничество във Валшко, той замина за Виена и там почна периодически детски журнал „Книжевен имот“. Това дидактическо списание намери добър прием у българите в Турско. То е първото илюстрирано списание от този род. Но изданието на едно списание за един беден емигрант не е лесно. След третата книжка Живков бе принуден да спре своя журнал по материални съображения. В това време неговото семейство имаше най-голяма нужда от неговата помощ: то се намираше в съвършенно разорение. Никой не можеше да поправи положението на трите жени, оставени на произвола на съдбата в къщи, ако той не поеме работите в ръцете си. Той се реши да се върне, заради своята майка, която толкова жертви бе направила за него. Тая умна, характерна жена дотолкова бе разгалена, щото бе неспособна за трудовия живот, а друго средство за възпитание на двете си момичета тя нямаше. Бореше се бедната жена с нуждата и била е близо до отчаяние, когато се яви нейния Георги. Неговото завръщане бе равносилно на самопожертвование за своята майка и сестри. Те най-малко можеха да очакват поддръжка от него и нежната майка го оплакваше на чужбина най-вече, защото не можеше вече нищо да отдели за него. Ето защо, неговото завръщане повече я уплаши, отколкото да я зарадва. Той се мъчеше да успокои майка си, че против него няма никакви сериозни улики, че в продължение на толкова години властите са забравили своите подозрения на него, че той се е поддал на заплашвания, а не че някой го е гонил. Но сам си малко вярваше в тия утешения, затуй побърза да се затули в едно затънтено село Бяла Слатина, около Лом. С помощта на своите приятели Симеон Събев и Пандели Аврамов от Търново, Живков се залови за земеделие в това село. В това свое доброволно заточение той се смяташе в безопасност. Но властите не тъй лесно забравят своите политически врагове. Не се мина много и турското правителство набута нашия новоизпечен земеделец в това забравено кътче на турската държава. Турски заптиета закараха Живков в Берковица в окови. Първенците в тоя град се застъпиха за Живкова и той се отърва тоя път само с няколко дни затвор. Тази лека разплата с турските власти Живков дължи най-вече на турските бееве, които бяха заинтересувани в селското домакинство на Живкова, защото им плащаше добър наем за техните чифлици и значително ги подобри с едно рационално обработване. Тази негова деятелност между селското население му е дала възможност да изучи по-отблизо икономическото положение на народа. От тия свои лични наблюдения и опит той прави „Кратко изложение по земеделието и занаятите в България“ в 1889г . Като отбелязва в тая брошура, „че главния, да не се каже изключителния предмет на извозната търговия в княжеството са тъй също земеделческите произведения”, той казва, че благодарение на консверватизма на земеделеца обработването на земята у нас става по най-примитивен начин. „Нивя, ливади, добитък и цялото селско стопанство до днес се намира в такова състояние, както до преди 500 години. Турското правителство е съзнавало това. За да повдигне интензивноста на земеделието то е отпускало суми за набавяне на различни усъвършенствувани земеделчески оръдия, плугове, жетварки и косачки, с цел да запознае с тях земеделците и да ги разпространи между масата на последните. Но неопитността, неумението, а може би и нежеланието на хората, които са били натоварени да набавят тези оръдия, са били главната причина, че са получени съвършенно отрицателни резултати. Изписани са били грамадни и тежки плугове, забракувани по своята негодност в другите държави, докарани са много тежки и непригодни за нашите места жетварки и косачки, частите на които се търкалят и сега по дворовете на различни учреждения . По- голямата част плугове даже не са видели полето, а жетвърките и косачките по нямане хора да ги сглобяват и покажат как трябва да се работи с тях, са били изпотрошени при опитването им и селянинът е захванал да гледа с пълно недоверие към тези оръдия. Тези опити са главната причина, гдето нашия селянин гледа и сега още с голямо недоверие на всяко новоъведение по земеделието и гоприема, само след като се убеди в неговата приспособимост у нас.” Тия негови наблюдения над примитивното състояние на нашето земеделие в Турско време и опитите, които е направило нашето правителство за неговото подобрение подир Освобождението, било чрез отваряне на земеделски училище, било чрез раздаване на семена и други, карат автора на изложението да вярва, че никави мерки не могат да подобрят труда на земеделеца, дордето той не се повдитгне умствено. Най-широко разпространение на практически знания между селската маса – това средство българския министър на просвещението счита най-пригодно за повдигане на поминъка в страната. За тая цел той препоръчва отваряне на образцови работилници по занаятите, изби по винарство, разсадници и образцови чифлици по земеделие и скотовъдство, дето селянина и занаятчията, може да види ползата от знанията. Тия предприятия се препоръчват на окръжните съвети, окръжните постоянни комисии, на общинските съвети и общински управления. Като се указва в изложението в кои окръзи и в кои градове в княжеството могат да виреят работилници по кожарството, седларството, обущаството, бояджийството, тъкачеството и плетарството, шивачеството, козарството, каменоделие и пр. Дава се една сметка за необходимия основен капитал за тия рабоилници и се обещава най-щедра помощ от страна на надлежното министерство за тия работилници и образцови селски стопанства. На частни лица министъра на просвещението препоръчва сдружаването за развити на дребния капитал и повдгане на западналите занаяти в България. Всички тия мерки, които препоръчва българския министър за подобрението на селското домакинство и западналите занаяти в България, може и да бъдат непрактични, но във всеки случай те показват дълбоката вяра на инициатора в неговия идеал – просвещението на народа. Само с разпространение на знанията той вярваше като всеки идеалист да премахне сиромашията и невежеството, да повдигне икономически западналата страна. На тоя идеал той посвети целия си живот в непрекъсната деятелност за свестяването на своя народ. Плод на тая негова вещина и опитност е известния Живков закон приет от народното събрание и утвърден от българския княз през 1891г. Забележително е, че самия княз първи наруши този закон, който бе утвърдил. В него се казва, че децата на български поданици от разни християнски вероизповедания получават началното си образование на български език. Задължителното изучаване на български език се видяло най-мъчно за гърците български поданици, за това те дигнаха голяма дандания. Нашият княз при своето пътешествие през поменатата година при срещата си с гръцкий наследник в Лондон обещал на принца да уравни тоя въпрос и при завръщането си в княжеството изисква от своите министри отменението на чл.10 от Живковия закон. Ако другите министри тъй лесно се съгласиха на подобна незаконност предвид , че българския княз се ангажирал, то Живков иваше достатъчно причине да защитава своя закон. Преди всичко националната вражда между българските съграждани за Живков не бе изгубила значението си, както за мнозина наши съвременници. Черковния въпрос с всичката си сила беше още пресен спомен за Живков като съвременник на тая жестока борба между гърци и българи. Той не можеше да се избави от ненавистното чувство към гърците и сега подир толкова години. Тоя въпрос за българския език зачекна болното място у българския стар патриот. Той не можеше по никой начин да отстъпи. Още повече, защото до това време той работеше независимо от свойте колеги, не искаше да се намиса в техните работи, но не даваше и да му се намисат. Тази негова независимост сега се накърняваше по найнезаконе начин. Той прокара своя закон през народното събрание, сам защити всеки член от закона, тези негови колеги министри нищо не прибавиха или измениха от закона и след това искат изменението му по волята на княза, за когота законите на страната тъй сащо са задължителни както за всеки гражданин. На законно основание Живков не искаше да зачита думата на княза. Ни един от колегите му не можаха да разберат в дадения случай амбициите на Живков. Ето от къде произлезе съвършенното отцепление на министъра на народното просвещение от къбинета на Ставболов. Той подаде оставката си и бе избран за председател на Народното Събрание. В тая сесия на народното събрание трябваше да се отмени 10-ти член от Живковия закон. Живков се отказа да открие сесията, дето се готвеше такова посегателство на закона. И тук още едно ново сблъскване той претърпя с кабинета на Стамболов и княза. Подкупната преса започна да напада не само Живков за неговата неотстъпчивост, но и самия закон. В „Прогресъ” се яви едно антрефиле с велзевулска ирония, което дава право да се подозира автора му българския велзевул, че Живков председателствува в камарата, докато се анатомира неговото детенце. Подобни нападки връз закона и автора му се срещаха даже от страна на учителите, който най-малко можеха да се оплакват от него. И наистина, ако се вникне в Живковия закон, то българския учител трябваще с две ръце да се държи у тоя закон, който го обезпича и гарантира неговите права.Според член на закона учителя има право да даде писмено или устно свойте оправдания пред окръжний училищен съвет, ако е оклеветен и представен за уволнение. Това право значително огражда всеки учител или учителка от произвола на всякакви интриги и преследвания, на който най-често са изложени учителите като обществени деятели, даже от произвола на министреството. Особено внимание в тоя закон се обръща на матералното обезпечение на учителите. За народните учители се предвижда две трети от заплатата им да се плаща от министерството. Известно е, че едната трета, която учителите получават от общините, се наричат „Гладни месеци”. Предвид на това плачевно състояние на бюджета у нашите общини, за поддържане народните учители се предвижда това обезпечение две трети от заплатата на учителите и учителките. Наистина, от една страна с тая помощ министерството си присвоява значителни права над народните училища. Но види се, че това ограничение е толкова необходимо за сега, щото и учителите, и училищните настоятели искат всецяло заплатите на учителите да останат връз министерството. Относително възнаграждение и обезпечение на учители в случай на нащестие- не може нещо повече да се пожелае, ако Живковия закон се прилага, както трябва. Според ценза и опитността на учителите и учителките се предвижда в закона едно прилично възнаграждение ЕДНАКВО И ЗА ДВАТА ПОЛА! Много недоволни учители се явиха подир тоя закон от установените държавни изпити. Ако се тури от една страна това, може би мъчно за мнозина подлагане на изпити, и от друга съпоставим 88 член от закона „За разширение познанията на учителите и за понататъшното им развитие, Министерството на просвещенито отваря временни курстове, свиква учителски събори, съдействува за откриването на учителски дружества, бибилиотеки и тям подобни”, също член 89 „На учители, които особено са се отличили със своите способности и със своето усърдие в работата, министерството отпуща стипендии за висшето училище или чужбина за усъвършенствувание по известна учителска специалност” ще видим , че както първото тъй и последните два члена имат еднаква цел: да се избере един такъв персонал в нашите училища, който да отговаря по назначението си. Може ли за това да се обвинява един министър? Верен на своя идеал „Светлина и повече светлина за народа”, Георги Живков в своя закон по всякой начин се мъчи да прокара повече лъчи на светлината не само в главите на учители и ученици, но и на гражданите и селяните. За тая цел са предвидени вечерните и неделни училища, с тая цел Живков откри първото Висше училище не забрави даже малолетните. За майчините училища или бавачници Живков е положил особени старанаия. Той първи взе под попечението на държавата тия толкова полезни заведения за малолетните. Уреди курсове за учителки от майчиното училище, въведе с тая цел особен предмет в женските училища за изучаване система на възпитание на малолетните деца и отвори навред майчини училища. За да направи достоянно едно по завършено образование за селското и градско население, Живковия закон предвиди место годишен курс за основните училища: първи, среден и горен курс. Последните две години наречени горен курс, съответствуват на двукласно градско училище. И в тоя член от закона Живков се види цял целеничък със своите стремления: любов към просвещението и народа. Всяко препятствие, като китайски изпити и други такива, бяха изринати от училищата, както гласи модерната педагогика – хуманност се препоръчва във всички разпореждания. Управлението на училищата от училищни настоятелства, окръжни училищни съвети, в които влизат и учители, и лекари, и съдии, и други представители на властта не може да се каже, че не е добро управлеие. Защо тогава се видя толкова тежък този закон за българските учители? Можеше да се очаква, че един закон, който съдържа толкова важни пунктове по народното просвещение и написан с толкова вещина, след изучаването на училищните наредби в България, Англия и Швейцария, където Живков е пътувал със спецална цел, може да задоволи и найизисканото общество. Но веднъж печатът осъдил този закон, той вече трябваше да бъде осъден от всеки, защото този закон бе създаден от тоя омразен режим за българите, който е известен под името Стамболовщина. Че в това време наистина бе много мъчно да се създаде нещо полезно за страната, то няма съмнение. И ако има нещо добро направено, то е единствено от министреството на Народното просвещение. Тази ползотворна деятелност на Живков при толкова неблагоприятни условия го възвишава много повече пред очите на мислещия свят. Не само неговия училищен закон, който ще остане за основен камък на народното просвещение в България, но цялата негова разностранна деятелност като министър заслужава вниманието на българската интелигеция. Достатъчно е тук да поменем за сборника на министреството, за народни умотворения и прочие, който обърна на себе си вниманието на учения свят. Нашите млади сили, които посветяват себе си на научни изследвания несъмнено с благодарност ще спомнят българския министър, който им е приготвил такъв богат източник за изследване на езика, бита и историята на българския народ. За този негов труд редактора на La revue diplomatique / Дипломатически преглед/ Auguste Meulemans /Огюст Мьолман/казва, че България му дължи наредбата на своите училища и подтик на едно търде любопитно движение в литературата. Това движение, казва той, се проявява във всички отрасли на познанията. След като указва /значението/ на патриотизма и политическата деятелност на Живков, същият редактор казва, че Живков – регентът, министърът или директорът и учителят в България, винаги в живота му въпроса за просвещението на народа наймного е занимавал тоя „Жрец на просвещението”. Той бил роден за учител, затуй изцяло се предаваше на просветителната деятелност, която високия пост на министър разкриваше широко пред неговия проницателен поглед. Като политически деятел Георги Живков не е проявил нито способности на дипломат, нито има някои особени заслуги , ако не считаме заслуга това, че той честно и безкористно е служил на отечеството си от млади години. Неговата политическа деятелност почва подир неговото емигриране. След като се убеди, че турските власти бдят за всяка негова крачка в Бяла Слатина, Георги Живков се прости със земеделието и замина за родния си град Търново в 1876 г. Там не можеше да се бави, защото турското правителство бе подушило вече въстанието на раята и такива подозрителни личности бързаше да скрие на безопасно място. Георги Живков, още щом пристигна в Търново, бе избран от местния революционен комитет за делегат в Букурещ. Той замина още през февруари същата година за Влашко, но да се върне назад вече бе немислимо, защото от Букурещ бе пратен за делегат при сръбското правителство да посреща българските доброволци, които отиваха за Сръбско-Турската война. Планът на българските участници в тая война бе да свържат българското въстание вътре в турската империя с нападението отвън. Движението в Херцеговина даваше надежда на нашите революционери, че империята се разкапва в следствие на икономическото си разстройство и вътрешни вълнения. Тъй българите ще могат да придобият политическа независимост със собствените си сили. Подир несполучливия опит на въстанието в България и прекращение на Сръбско-Турската война, Живков се завърна в спасителната за българите влашка земя с разбити надежди и горчиви разочарования. Оставаше още една надежда за освобождаването от турско иго у симпатиите на руските славянофили. Живков отиде в Одеса през есента на същата година. Наскоро се върна оттам с нови надежди и се установи в Плоещ със семейството си. Зимата той прекара с трепет в душата кога ще преминат руските войски р.Прут. Един от първите български емигранти, които минаха Дунава, заедно с предовите отряди на русите в Освободителната война за България, бе Георги Живков. Той пое управлението на родния си град и заема длъжността кмет на Търново до края на войната. Множество бежанци от опустушените градове и села на България наводниха в това време Търново. Кметът на града се мъчеше да настани тия хора, останали без покрив и без храна, да им даде работа и храна. Малкото минути за почивка, които му оставаха от градските работи през онова време на кипящата деятелност, той отделяше за тия страдалци. Но нещастията бяха толкова галеми, щото един човек да даде работа на хиляди хора, разбити, умаломощени, бе невъзможно. Повечето от тях бяха неспособни за работа и нещастията толкова големи, щото нямаше възможност да се нахранят всички. Първият търновски кмет от грижи за родния си град, за своите ближни, които бягаха от разорението на войната, съвсем изостави своите частни работи и когато отстъпи своя пост на новия кмет, намери се в такова незавидно положение на беден емигрант, какъвто бе дошъл от Влашко. Даже мнозина от разорените бежанци сполучиха да си съставят по-добро положение от него само със скромния си труд във време на войната. В туй време Живков предприе изданието на вестник със стария си приятел Любен Каравелов, но редактора Каравелов се помина и Живков остави литературното предприятие. По убежденията си Живков бе демократ. Още при Учредителното народно събрание в Търново народните представители се разделиха на две фракции: консервативна и либерална. Към вторите се присъедини и Живков като революционер. Либералната фракция поддържаше демократическото управление на страната, децентрализацията на властта. Всички наши революционери, било под влиянието на духа в XIX век, било от ненавист към турския деспотизъм, ръководеха се от демократическите начала и сеяха омраза към царизма.Това наследство от революционния живот Живков внесе в своята политическа деятелност. Още в първото либерално министерство, което състави Петко Каравелов, той влезе депутат в Камарата с тия си демократически убеждения. Когато в 1881 г. Батенберг присвои правата на неограничена власт с известните пълномощия, Живков, като един от видните партизани на либералната партия, трябваше да се спасява от новия режим в България. Той намери приют в Турция. Там остана за директор на екзархийското класно училище в Едрине. Но събитията в княжеството изново го повикаха на политическото поприще. Той се посели във Варна, дето бе назначен за директор на девическата гимназия. Когато в 1884 г. Народното събрание бе свикано в Търново, Живков изново застана в редовете на народните представители, които защитаваха народното самоуправление . Тук либералната партия се раздели на две фракции: Едната поддържаше, че българите не могат да съществуват, като политическа единица без поддръжката на Русия. Другата искаше пълна независимост без чужда намеса. Тази последната фракция бе против намесата на русите в нашето самоуправлени. Опитът на българския княз да задуши народното самоуправление с помоща на руските офицери през 1891г. убеди нашите патриоти, че руското влияние ще погуби демократическото управление на княжеството. Този страх накара мнозина да оствят старите водители на либералната партия, дядо Цанкова, който допусна известни компромиси с двореца, за да изпъди консерваторите от власт и да състави нов кабиент. В тая сесия на народното събрание министерството на Цанкова падна и Каравелов бе натоварен да състави нов кабинет. Живков поддържаше Каравелова , защото видеше в него човекът, който може да защити правата на народа от всяко посегателство. Тих и скромен човек, Живков никога не се е стремил към власт. Даже тая чест да бъде постоянен депутат в Камарата той никога не е дирил, както другите. Изново избран за народен представител за Камарата в Търново през 1884 г., откак се върна от Турско, при проверката стана дума за някои нередовности по негов избор, защото бил директор на девическата гимназия във Варна. Живков, без да защитава своя мандат, поиска да излезе от събранието, дордето се провери изборът му. Даже неговите политически противници не можаха да допуснат, че той ще си служи с незаконни средства и всички извикаха да си остане Живков . Изборът се оказа редовен и той си остана член на Камарата, по късно бе избран и за нейн председател . Детронирането на княз Батенберга стана причина Живков да се обяви против прежния свой едномишленик П. Каравелов . В това разкарване на българския княз от София и назад няма нищо сериозно от историческа гледна точка. Не е Батемберга такава историческа личност, за която можеха нашите стари революционери да се застъпят. Но друго нещо по-ценно от короната превързваше Живков към първия български княз – това беше независимостта на България. Това го накара да забрави личните гонения на княза Батемберга във времето на пълномощията. Не симпатии към българския княз, не преданост към престола накара Живкова да се обяви против факта на 9-ти август. Княза Батемберг бе станал нетърпим за руското правителство, затуй нашите патриоти видяха в него човекът, който ще ни избави от опекунството на Русия. Подир 9-ий Август Живков свика своите единомишленици във Варна. Те заявиха на председателя на Нарадното събрание,че искат връщането на българския княз, свален в угодата на руското правителство. В туй време Муткуров със своите дружини заяви от Пловдив същото. Тяхното искане поддържаше и покойният Атанас Узунов, наречен дунавски герой. Председателя на народното събрание Стамболов взе тяхната страна. Те отблъснаха Каравелов, защото не е взел нужните мерки да осуети военния комплот против Батемберга, когато е знаел за него по-отрано. Тагава П.Каравелов се опита да оправдае доверието на своите единомишленици, че няма да допусне чужда намеса в нашите работи, най-вече руска намеса, която наймного плашеше българските патриоти. Но то бе късно. Княз Батемберга се върна и не искаше да слуша уверенията на своя пръв министър в предаността му към престола. Още по-малко му вярваха неговите единомишленици. Когато княз Батенберг се отказа от българската корона, регентството поеха Стамболов, Муткуров и Живков. От тримата регенти Живков най-малко се радваше на тая чест. Постът не отговаряше нито на неговите убеждения, нито на неговия характер, но той не можеше да се откаже, защото само с тия другари той се надяваше да избави завинаги страната от намесата на руското правителство, с това да се запази нашата пълна независимост. Верен на своите демократически начала, той в началото работеше солидарно със Стамболова. За всички насилствени мерки против русофилите Живков намираше оправдание в изключителните обстоятелства. Той се е противил за избирането на нов княз, искаше регентството да се откаже и България да се провъзгласи за република, но двамата други регенти не искаха да слушат за република. Цяла година регенството разисква тоя въпрос помежду си, дордето набута княза Кобурга. Подир възшествието на престола на княза Фердинанда, Живков влезе в кабинета на Стамболова за министър на просвещението. Погълнат от своите проекти да нареди българските училища, да даде най-широко разпространение на знанията между народната маса, той игнорираше политическите въпроси. Общото направление на Стамболовото правителство против Русия задоволяваше министъра на народното просвещение. Във вътрешното управление на страната той нямаше претенция да се намиса, само да му се не намисат в неговите работи по просвещението. И той сполучи в последното. В тоя период на управлението на Министерството на народното просвещение той успя много нещо да направи и за народните и за средни специални училища и тури начало на висшето образование в България. Той не остави ни един въпрос незачекнат по тая част. Живков водеше преговори за постройката на един театър; тури началото на съвсем занемареното физическо възпитание у нас и на ръчния труд. С тая цел бе изпратил учители да се усъвършенстват в странство. По тая част, също и на други специалности, той изпрати много студенти и студентки със стипендии. Живков искаше тъй също една коренна реформа да направи и в езика за упрощение в правописа. С тая цел бяха повикани професорите от Висшето училище да подадат пример на новия правопис. Тогава се почна издаването на „Български преглед” по нов правопис. Този правопис вече мнозина от нашите млади литератури намират за най-пригоден, защото е лишен от архаизми, съответствува на фонетиката на езика и в скоро време трябва да тури единство в нашето правописание. Такъв интензивен труд в продължение на годин значително разклати желязното здраве на Живкова. Упадъка на силите му бързо растеше. Стомахът му докара голямо нервно разстройство, но той все още се крепеше. Връз физическите страдания се притуриха и нравствени страдания. Колкото и да се утешаваше той, че за грозното насилническо управление на Стамболовската диктатура, министърът на просвещението не може да бъде отговорен, но беззаконията, които се вършеха в България по „вътрешното убеждение” на негова колега падаха и връз тоя скромен труженик. Той чувствуваше това и се мъчеше. Горчиви разочарования в прежните негови едномисленици страшно го мъчеха. Той бе недоволен от околните и от себе си, че се зачерни с управлението на Стамболова, което погази конституцията, толкова свидна за горещия български патриот. Такова недоволство от себе си може да докара до крайно разочарование. Такъв е края на живота у повечето идеалисти. Живков бе в пълния смсъл на думата идеалист и той опита мъките на разочарованието най-горчиво в края на живота си. Живков подаде оставката си от Стамболовия кабинет (19 ноември 1893 г.), подир спречкването му с княза и със своите другари по повод на училищния закон. Преди тази случка той няколко пъти се опита да излезе от кабинета, но не се прие неговата оставка. Това не бе първото спречкване на Живкова с първия министър по повод на политиката. Не бе Живков човекът, който можеше да отклони Стамболов от неговите намерения и Живков го възневидя. Както силно обичаше той, толкова по-силно ненавиждаше, когото намрази. В такъв случай не можеше да се предума, нищо не можеше да го смекчи. Живков толкоз силно го възневидя, щото не искаше да види и неговите последователи. Ето защо се оттегли от политическото поприще завинаги. Той вече нямаше приятели, в никого не вярваше подир толкова разочарования. Може би и неговото болезнено състояние да го правеше такъв голям скептик. Подир това той замина за Германия, дето се възпитаваха децата му. Там спокойния живот и почивката значително го укрепиха. Но скоро средствата му се намалиха. Той получаваше найголямата пенсия за 30 години служба на отечествто. Подир намалението на пенсията, колкото скромно да живееше, той нямаше възможност да даде такова бляскаво възпитание на децата си, каквото му се искаше. Той се върна в България и отдаде всецяло силите си на възпитание своите синове. Като любящ баща и добър семянин това занятие бе по негов характер. В своя домашен бит Живков си остана такъв демократ, какъвто бе по своите политически убеждения. Сметлив и пестелив, както всеки българин, той нищо не жалеше за възпитанието на своите деца. Той им даде домашно възпитание, каквото считаше за най-доброто, но не и практично както се оказа. В тоя кръг на мирни занятия Живков се усещаше на мястото си. Ако съдбата не бе го изтикала да играе видна политическа роля в последните събития на нашия политически живот, едва ли той би пожелал да напусне просветителната деятелност на скромен народен труженик. Неговите приятели, които отблизо го познаваха, всчики поразяваше тихия и правдив характер на Живков. Даже неговите врагове не могат да отричат тия отличителни черти у българския патриот. Той най-спокойно изслушваше всички хули и клевети, каквито можеха да измислят враговете му. Никога не отговаряше на тия хули, но кога се изпречеше някоя несправедливост относително другиго, той ставаше свиреп. Тъй за Каравелова, когато се говорело да го обесят, той въстава с всичката си сила и казва на своите другари: „Помнете, че с утра ще обесят и вас, щом днес вие бесите своя противник“. Властта, както казват, разваля хората, но Живкова тя в нищо не измени. Той си остана същия правдив човек, какъвто си е бил като учител. Наистина много е мъчно човек на власт да бъде справедлив винаги към своите подчинени. Много пъти в името на властта се вършат найголемите несправедливости и злоупотребления. Живков, за да избегне тия злоупотребления, дето е имал възможност, сам си е изследвал недоразуменията между неговите подчинени, преди да вземе някакви мерки. Тъй по негова заповед са били уволнени учителите от Сливен Габровски, Постомпиров и Велчов от Пловдив. Преди да се реши на такова наказание, той изследва лично работата в Сливен. В разговора си с обвинените учители в Сливен се е убедил, че нищо осъдително няма в тяхната деятелност и оставя без внимание рапортите на техния началник, при все, че имал доверие в него. Верен на своето правило: „девет пъти премери, и тогава отрежи“, той е чакал още продължително време тия учители да оправдаят неговото доверие, но най-сетне една спекулация с ученици и студенти, в която се оказаха заплетени и тия учители, накара го да ги лиши от служба. Както се оказа от после тия лица сами са станали невинни жертви на тая експлоатация с идеалите, убежденията и кесиите на тия добри учители. Живков бе готов да върне службата на тия добри сили в училището, които тъй високо той ценеше, но те вече не искаха служба. Друг един случай показва колко безпристрастен и правдив човек е бил Живков. В 1891 г. някои учители от Търновската девическа гимназия от желание да получат по един от модните по онова време ордени, повдигнаха гонение връз ученичките за разпространение на вредни идеи. Класните занятия тия усърдни педагози обърнаха в проповеди за нравствени и религиозни назидания. Наместо урок по физика, ученичките изслушваха по цели часове филипики против социализма, против вредните книги и поучения. Даже у дома си ученичките нямаха покой от тия усърдни възпитатели. Те правеха ненадейни ревизии по къщите на отбелязаните жертви за нравствено поправление. Всяка хартийка, ако ще би и от свещи и маслини завити в бакалницата, бе конфискувана, подложена на цензурата от строгите пазители на нравствени начала. Тъй много ученички от горните класове бяха малтретирани, изключени от гимназията, а някои от тях компрометирани окончателно пред обществото. Когато Живков се научи за тая жестокост, той се разплака: „Колко е мъчно, рече той през сълзи, да работиш с хора неразбрани!“. Той пожертвува по това дело и сестра си, и приятеля си директор на гимназията, които бяха компрометирани, но да изследва работата лично не може, защото заминаваше за странство по учебното дело. Истинските виновници на тая възмутителна игра за чин сполучиха да се препоръчат за най-хуманни възпитатели: най-големия честолюбец от виновниците замести компрометирания директор, а другите получиха по заслугите си. Тези и подобни печални факти го накараха да подири учители от чужбина. Съзнавайки колко малко истински възпитатели имаме ние за нашите учебни заведения, той изписа учители и учителки от странство. С тия нови сили той искаше да повдигне занемареното физическо възпитание на младежта у дома и в училищата. Това направление намери много последователи между родителите и учителите. Да дочака плод от своите трудове тоя честен деец на народното просвещение не можа. Той почина на 55 годишна възраст още в пълна сила. Неговите съвременници подир смъртта му може би да погледнат по-безпристрастно на неговите трудове по народното просвещение и да довършат градивото, което той тури на яки основи.