На 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. е обесен Васил Левски. В последните си мигове той се изповядва пред архиерейския наместник на София отец Тодор Митов: „Каквото съм правил, в полза народу е“, като помолил прошка от отеца и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий.
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но той отказва да го изпълни, решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. Той е известен за провала при обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с информация, къде евентуално може да бъде открит. Според оформено мнение сред историците ни, Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития.
На 27 декември 1872 г. той е заловен от турската полиция до Къкринското ханче близо до Ловеч. При залавянето му архивът с комитетски книжа остава незабелязан от хайката. Същият архив е запазен и по-късно е предаден на Захари Стоянов. Липсващите парични средства са намерени през 1972 г. в темелите на къщата на Марин Поплуканов. Има предположение, че причината за залавянето на Левски е предателство от съмишленик.
Според други проучвания предателство не е имало. Доказано е, че поп Кръстю не е имал точна информация за плановете на Левски. До последно османците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. При Къкрина отиват едва няколко заптиета, а в случай, че са знаели кого залавят, подобна малочисленост не би била логична. Левски, който е охраняван само от 20 заптиета по време на пътя си от Търново до София, се е надява напразно до последно, че ще бъде освободен от съмишленици. Там той е предаден на съд. Апостола изгражда защитата си въз основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Той подчертава няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята.
Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Великото везирство да освободи всички, освен обирачите на пощата, защото един политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета ѝ пред Европа. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. Комисията за процеса е в състав Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо Хаджипенчович. В състава на съда са включени и българите: х. Мано Стоянов и Пешо Тодоров като представители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи. Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на 21 януари 1873 г. Процесът завършва, като комисията изземва функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. Димитър Общи и Васил Левски са осъдени на смърт чрез обесване, а 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение. Присъдите са потвърдени от султана по целесъобразност. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения.
Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на Апостола: „Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към „Св. София“, за да не видят турците, че плача, и си тръгнах.“
Безспорен исторически факт е, че Васил Левски приключва земния си път на 6 февруари 1873 г. по стар стил, т.е. на 18 февруари по нов стил. През последните години историческата наука ясно се произнесе в полза на датата 18 февруари и това вече е отразено в най – новите учебници по история, утвърдени от МОН. От 18 февруари 2009 година във Велико Търново и други градове от областта честването се прави на 18 февруари, по предложение на Общински комитет „Васил Левски” в старата столица.