Култура

Великотърновката Венетка Пейнекова откри дванадесетата си самостоятелна изложба

Великотърновката Венетка Пейнекова откри дванадесетата си самостоятелна изложба в Художествена галерия „Недялко Каранешев“ в Горна Оряховица. Събитието уважиха приятели и съмишленици на художничката, сред които и видни общественици от Горна Оряховица и Велико Търново. Впечатлени от личната история на авторката останаха директорът на Исторически музей-Горна Оряховица Пламен Мадемов и уредникът Теменуга Йорданова, както и Златина Петракиева, инспектор в Регионален инспекторат за опазване на културното наследство, които бяха сред специалните гости.

Изложбата „Живопис“ от Венетка Пейнекова представя 70 произведения от многобройното творчество на художничката, реализирани в маслена техника. Стилът й на работа се характеризира в търсене на правдива интерпретация на действителността, подчертана от свежа, оптимистична багра. Видимото, познатото, придобиват специфична звучност в индивидуалния творчески изказ на авторката. Изложбата бе открита от художника Борислав Нешев от Велико Търново, а Венетка Пейнекова сподели спомени от творческото си минало с което допринесе за задушевната и приятна атмосфера на събитието.

Венетка Пейнекова е самобитен творец, виден културен деец, автор на две книги- „Неоценена обич“ и „Завръщане отново към миналото“. Позволяваме си да публикуваме откъс от творческата ѝ биография, написана в първо лице, част от мемоарите на авторката. Живописният изказ на историята, не позволява съкращения или ретуш, които биха осакатили цялото очарование на разказа:

Венетка Георгиева Пейнекова:

Родена съм на 3 август 1936 година. Родното ми място е село Церова Кория, разположено живописно на двата бряга на малък поток, намиращо се на 11 км. от невероятния град Велико Търново. Израснала съм в интелигентно семейство на учител и майка здравен работник—акушерка.

Зародишът на творческия ми път започва да покълва още в ранното ми детство, когато с часове наблюдавах променящите се фигури на облаците и ги очертавах с молив. Бях около пет годишна, когато се опитах да нарисувам и оцветя с моливчета красивите орнаменти и картината-пейзаж върху капака на пирографираната кутия, стояща на малката ни библиотека. След това последваха множество рисунки изобразяващи различните видове овощни дървета в градината, цветята около къщата ни и по обширната поляна и всичко, което ми харесваше. Това приятно ежедневно занимание бе прекъснато, когато съзнанието ми бе обсебено от претрупаните образователните програми в училище, където все пак през годините частично се изявявах с художествените си умения. Но само толкова.

Като завърших гимназиалния курс на обучение по съвета и настояването на родителите ми, бях приета за студентка в медицинския институт, град София и се дипломирах със специалността магистър фармацевт. Изпълнявайки задължителното разпределение, попаднах в град Троян, намиращ се в полите на красивия Балкан. Там работех като фармацевт 36 години, омъжих се и имах прекрасно семейство. С желание и голямо удоволствие помагах на двете си деца за художествено оформяне на рисунките и предметите изработени в училище. Когато те вече бяха завършили образованието си и всеки бе тръгнал по своя професионален път, неочаквано съпругът ми почина – 2000 година.

След тригодишно тъгуване по загубата и може би тягостното въздействие на самотата отключиха в мен невероятен вътрешен порив да рисувам. Беше в края на зимата на 2003 год., когато денят бе прекрасен, слънчев, безоблачен, бях силно впечатлена, че заснежения връх с паметника на Освободителите се виждаше толкова ясно и близко, имах усещането, че ако се протегна ще го докосна. Така предизвикателно и красиво блестеше с очертанията си върху снежната покривка, че веднага грабнах молива и започнах да го скицирам. Дойде ми някакво необичайно усещане, което сякаш водеше ръката ми. Получи се правдоподобна рисунка. От този момент всяка свободна минута скицирах. Скицирах първоначално заоблените върхове на Троянския балкан, живописните брегове с мостовете на река Бели Осъм. По-късно ме впечатли уникалността на старите къщи и рисувах, рисувах неуморно всичко красиво, което виждаха очите ми. Но чувствах, че нещо липсва, не е точно, както исках, въпреки старанието ми да проникна в тайната на художественото изображение.

Осъзнавах, че съм самоук художник. Затова един ден по асоциация, че в града има Художествено училище, се озовах в изключително богатата градска библиотека. Изненадах се колко много илюстрации и репродукции на велики художници и друга литература имаше там. Поразрових се и попаднах на една много ценна книга със заглавие „Изкуството да рисуваш“, заедно с репродукции от художествени галерии – доста дебела книга, получих разрешение да ги взема вкъщи. Те ми помогнаха, така да се каже, да се самообразовам и вникна в тънкостите и правилата при рисуване. С часове се взирах в картините на големите художници във фантастичното им цветово съчетание. Може би под тяхно влияние и от професионален навик да работя точно, се породи у мен някакъв фотографски нюх. Имах стремеж да изобразявам това, което виждам точно, реално, както е в действителността. Този стремеж се запази в картините ми и до днес.

Отначало рисувах с ярки цветове, които необуздано се разливаха върху платното, но тези великолепни цветови пориви, които сякаш напираха от цялото ми същество, постепенно ги овладях. Породи се усещането за красотата на колорита от пастелните тонове при съчетаване на багрите и на техните нюанси. Рисувах с голямо желание и все по-осезателно се пробуждаше скритата в душата ми дарба, на която се уповавах и посвещавах свободното си време след работата в аптеката. Работата ми беше нужна за житейското ми оцеляване.

Всяка нарисувана картина ме вдъхновяваше и започвах следващата. Така картините се множаха и за година и половина запълниха стените на апартамента ми. Поощряваха творческия ми дух моите приятели и познати, които ме подкрепяха безусловно и усещах как ден след ден сякаш изкристализираше умението ми. Вероятно някой от тях бе споделил това ми занимание с един художник, преподавател в Троянското художествено училище, който изненадващо ме посети.

Тогава се случи чудо! След продължително разглеждане на картините ми той каза, че е приятно изненадан от това, което вижда и от това, че за по-малко от две години е постигнат този успех. Преди да си тръгне заяви: „Всичко това трябва да се покаже! Затова е нужно да направим изложба“. За моя изненада лично той уреди, организира, аранжира и откри Първата ми изложба на 16 май 2006 година. В прочувственото си слово изтъкна, че е налице самороден талант, увенчал се с успех благодарение на много търпение, труд и усърдие.

При снемане на изложбата бяха закупени от управителя на новия хотел „Плаза“ половината от изложбата ми – 21 броя картини, предимно със старите къщи, които и до днес красят стаите в хотела. Това даде нов тласък на способността ми да пресъздавам неподправената красота на заобикалящия ме свят. Мобилизирах се да попълня продадената бройка и добре, че го сторих, защото след три месеца, неочаквано бях поканена от секретаря на читалище „Светлина“ в град Априлци, да покажа картините си там.

Така Втората ми изложба бе открита на 3 август 2006 година, в този героичен на връх Балкана град, свързан с историческото ни минало. Останаха в паметта ми възторжените думи на читалищния деятел: „Още от входа сме докоснати от магичния свят на багрите и светоусещането на една богата и топла душевност на художничката, излъчваща ярка индивидуалност и стремеж към съвършенство!“

Това ме окрили и вдъхнови неудържимо. Още повече се развихри порива ми да рисувам, когато ми съобщиха, че са закупени 9 броя картини от тая изложба и то от човек на изкуството – скулптор.

По ирония на съдбата в края на същата година рискувах да напусна град Троян и се установих да живея в град Велико Търново. При случайно запознанство с уредничката на изложбени зали

„Рафаел Михайлов“, се осъществи Третата ми изложба. Все пак и от нея се продаде една от най-големите ми картини, която последно бях сътворила. Така в рамките на една година се състояха трите ми самостоятелни изложби.

За следващата, най-голяма изложба се готвих цели три години. Търновската природна даденост, оригиналната уникалност на архитектурата и най-вече безбройните исторически забележителности с неимоверна сила ме завладяха. Вложих цялото си умение и много енергия, за да осъществя Четвъртата си самостоятелна изложба, изключително с Търновска тематика. Тя бе открита от известния търновски художник Сашо Филев на 14 септември 2009 година в най-голямата зала на

„Рафаел Михайлов“. Една трета, и то предимно картините с голям формат, впоследствие дарих на Община Велико Търново. За това получих много красив Диплом за дарение, почетната значка на града и редица фотоси и рекламни материали за историческите му забележителности.

Не преставах да рисувам като през две, три години имах изложба. Така достигнах до последната си десета изложба. Бях поканена, тя да бъде прецизно аранжирана от художника на изложбени зали „Рафаел Михайлов“. Така на 7 март 2018 година се откри Десетата ми Юбилейна изложба от художника Сашо Филев. В словото си той изтъкна, че се възхищава на трудолюбието и търпението, с което художничката изпипва всяка картина.

Поздравителен адрес ми бе поднесен от Кмета на Община Велико Търново, от секретаря на Читалище „Наука“, град Троян и много цветя и пожелания.

През творческия си път се стремях картините ми да изобразяват неумиращото величие на природното сътворение!