Коментари Култура

Българският писател преди и сега – коментар на Владимир Зарев

Наскоро Владимир Зарев се срещна с търновската публика по повод 70-годишния си юбилей. Почитателите на творчеството му имаха възможността да задават въпроси на писателя. Една от коментираните теми бе за съдбата на писателите от поколението на Владимир Зарев и как той вижда съвременните български творци.

Много талантливи български писатели бяха смлени от прехода. Те се маргинализираха, голяма част от тях пропаднаха, пропиха се… Изгряха други писатели, дойде новото поколение, което е талантливо и заслужава своето място. Но ми е тъжно, че имаше добри писатели, които можеха да се развият. Някои от тях бяха напълно забравени. Писателите от моето поколение – Георги Величков, Рашко Сугарев, Росен Босев, Георги Марковски… да не ги изреждам всички, някои от тях вече не са сред нас, но това беше поколение на изключително талантливи писатели, които бяха приклещени между т.нар. Априлско поколение, което се правеше на велико, и новите писатели, които си мислеха, че литературата започва от тях. Навремето, когато отивах при Емилиан Станев, от уважение и преклонение към неговото творчество, аз треперех. Павел Вежинов, с когото станах приятел и работех десет години, не можеше да ме накара да му говоря на „ти”.”, сподели писателят Владимир Зарев.

За първите си срещи с едни от най-изтъкнатите ни писатели споделя Владимир Зарев в Литературната анкета, която проф. Николай Димитров е провел с него. Зарев е отраснал в семейството на учителка по история и известния акад. Пантелей Зарев, който е и основател на катедрата по теория на литературата в Софийския университет.

„Водел ме е като дете на своите катедрени и факултетски съвети, оставяше ме в кабинета си и аз се опивах от духовната надменност на достолепието на това място, от старинните мебели и патинираната дървена ламперия, която създаваше усещането, че си в сърцевината на струнен инструмент, на някаква потайна и недочута музика. (…) Татко беше затворен човек, но дружеше с някои писатели, които канеше на гости. Помня академик Михаил Арнаудов, отдавна надхвърлил осемдесетте, но невероятно жизнен, с кристална памет и пъргав, остър ум; Людмил Стоянов с надвисналите сиви торбички под воднистите му очи; Димитър Талев, восъчно слаб, също тъй затворен и вглъбен в себе си; Емилиян Станев, дребен, но бляскав и искрящ, повлечен от магията на собственото си слово, вмислен върху участта на народа ни и националното ни битие.”, разказва Владимир Зарев в Литературната анкета.

Освен със силното си присъствие в литературата ни Владимир Зарев е познат и като жури на различни конкурси, преподавател в курсове по творческо писане, а преди две години взе участие и във формата на БНТ „Ръкописът”. По време на срещата си с търновската публика Зарев сподели какви са впечатленията му от новото поколение пишещи хора:

„Непрекъснато участвам в различни курсове по творческо писане и се срещам с младите автори. Опитвам се да им втълпя, че каквато и теория за писането да чуят, тя няма да им помогне. Казвам им, че ако теорията помага за писането, то всички професори щяха да бъдат големи писатели. Има два начина човек да се научи да пише – единият е непрекъснато да пише, но да е недоволен от себе си, да е взискателен към себе си. Вторият, още по-сигурен начин, е да чете много. Проблемът на младите, които се опитват да пишат е, че те не са чели почти нищо, освен себе си. Те четат себе си и няколко свои приятели, които също се опитват да пишат. Това е огромна слабост. В един от курсовете по творческо писане дадох на участниците списък със 120 романа и им казах, че докато не изчетат тези книги, няма да могат да напишат нещо сериозно.”, разказа Зарев.

Относно филологическото образование, ето какво споделя той в Анкетата: „Филологическото образование подреди в съзнанието ми художествената литература, позволи ми да опозная духовните и философските и́ послания, да премина през знанието и́ за човека, да попия натрупания в нея естетически опит, да се докосна бегло до научния апарат, който я анализира. Филологическото образование ми помогна още да я селекционирам по важност, да оформя библиотеката, която нося у себе си за цял живот. Както казваше баща ми, една истинска библиотека се състои от книги, които човек чете веднъж, от книги, които никога няма да прочете, и други книги, които постоянно препрочитаме в живота си.”

В Анкетата писателят посочва и впечатленията си от съвременната литература:

„От по-младите български автори ще посоча без колебание одарените от Бога Теодора Димова, Георги Господинов, Милен Русков, Палми Ранчев, Захари Карабашлиев, Калин Терзийски, Деян Енев. Силно впечатление ми направи романът на Весела Ляхова „Бежанци”. От моето поколение най-неочаквано с прекрасна проза ни зарадва поетът Недялко Славов, особено ярко в националната ни литература изпъква неговият магически и властен роман „Камбаната”.

Притисната от електронните медии, от виртуалните наслаждения и материалната пресита на Запад, изоставена от читателите, истинската, голямата литература сякаш е в упадък, писането издребня, масово се правят лесни, шумни и кухи книги като тези на Дан Браун или на Паулу Коелю, почти не се появяват писатели с творческия потенциал на Джон Ъпдайк, на Габриел Гарсия Маркес или с мисията на южноафриканеца Кутси, да не говорим за епици като Уилям Фокнър или Джон Стайнбек. (…) Изглежда, че тенденцията в световната литература е романите да стават все по-достъпни за все по-повърхностния и необразован читател. Въпросът е неминуемите пазарни компромиси да не навредят на качеството на книгата. Ако трябва да избирам, бих предпочел моите романи да са трудни за разбиране и стойностни пред това да са популярни.”, категоричен е писателят.

 

 

 

 

Share on FacebookShare on Google+Pin on PinterestTweet about this on TwitterShare on LinkedInShare on RedditBuffer this pageEmail this to someone